— Всичко е наред, Кларк. Тук сме. Живи сме. Къде се намираш в момента?
Гласът на баща ѝ беше толкова овладян, толкова успокояващ.
— В Маунт Уедър съм — отвърна тя и се ухили, като бършеше носа си в ръкава. — Вие къде сте?
— О, Кл… — поде майка ѝ, но пронизителният вой се завърна и рязко я прекъсна.
— Не! — извика Кларк. — Не, не, не! Мамка му — проплака тя и удари с длан по командното табло.
Трябваше да възстанови сигнала.
Започна да върти трескаво всички копчета, но не успя да нацели повторно правилната честота. Радостните ѝ сълзи се превърнаха в сълзи от безсилие, щом мъчително безпокойство бликна в гърдите ѝ. Имаше чувството, че отново ги губи.
Преди да има възможност да опита каквото и да било друго, вратата се отвори с трясък и няколко от хората на Макс се втурнаха в стаята.
— Кларк — каза един от тях. — Тук са. Да вървим.
— Прекалено рано е — стъписа се тя. — Как са се добрали до тук толкова бързо?
— Не знаем, но трябва да заемем позиции.
Главата ѝ се замая, докато се опитваше да осмисли значението на чутото. Роудс и пазачите му се готвеха да нападнат Маунт Уедър.
— Но ние не сме подготвени…
— Трябва да сме подготвени — натърти мъжът. — Време е да тръгваме.
Кларк скочи от стола и изтри сълзите от лицето си, благодарна, че всички останали щяха да са твърде заети, че да я питат защо плаче. Без да хвърля поглед назад към мигащите светлини и непрестанното съскане и пращене на радиопредавателя, тя изтича от стаята, готова да се въоръжи за битка.
Глава 23
Белами
Рамото на Белами вече не го болеше. Препускащият през тялото му адреналин вършеше по-добра работа от всяко обезболяващо. Той подскочи от крак на крак и разтърси ръце, които го сърбяха за оръжие. Не можеше да реши кое щеше да е по-удовлетворяващо — да запрати една от съвършено прицелените си стрели право в гърлото на Роудс или да забие копие в гърдите му.
Земнородните се събираха в пещерната зала, която се беше превърнала в техен команден център. Много от възрастните се въоръжаваха с ножове, копия и някакви чудати лъкове, а други се готвеха да поведат децата и старците по-дълбоко в крепостта. Белами посегна за лък и сключи съсредоточено вежди, докато опитваше тетивата.
— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попита тихо Кларк. — Беше прострелян, Белами. Трябва да мине още много време, преди да се възстановиш напълно.
— Спести си приказките, Грифин — рече той и затърси стрели. — Знаеш, че е напълно изключено да позволя на тези хора да рискуват животите си за мен, докато аз си седя на задника и кърша пръсти.
— Просто бъди внимателен.
Лицето ѝ беше пребледняло, а очите — зачервени. През няколкото минути, които бяха прекарали заедно в приготовления за битката, тя му беше споделила, че е говорила с родителите си. Обаче нямаше време да отпразнуват това малко чудо, понеже и двамата бяха насочили вниманието си към належащата задача — да накарат вицеканцлер Роудс да съжалява, че някога е стъпил на Земята.
— Внимателен е второто ми име — изтъкна той и отдели встрани няколко стрели, които бяха издържали проверката му.
Тя се усмихна.
— Убедена съм, че каза същото за Опасност и Победа.
— Такъв съм си аз. Белами Внимателен Опасност Победа Блейк.
— Завиждам ти. Аз дори нямам второ име.
— О, мога да се сетя за няколко, които много ще ти подхождат — увери я Белами и обгърна кръста ѝ с ръце. — Да видим, какво ще кажеш за Кларк Всезнаещата… Шефката… — Тя врътна очи и го шляпна игриво по гърдите. Той се подсмихна и я притегли по-близо, след което се приведе и прошепна в ухото ѝ. — Брилянтната… Секси Грифин.
— Не съм сигурна, че ще се побере цялото на табелката на кабинета ми, но ми харесва.
— Всички ли са готови? — попита Уелс, крачейки към тях.
Цялото му поведение се беше променило. Макар да носеше само избеляла, оцапана тениска и разкъсани панталони, които му бяха с една идея по-къси, той се движеше така, сякаш все още беше облечен в офицерската си униформа. Само преди няколко седмици държането на Уелс би подразнило Белами, но точно сега се чувстваше благодарен, че брат му е толкова способен.