Белами се втренчи в Уелс — бореше се с гнева и негодуванието, които набъбваха от стомаха към гърдите му. Какво, по дяволите, си въобразяваше Уелс, като се опитваше да го държи настрана от боя? Сякаш това, че беше гадже на мъртвата дъщеря на водача на земнородните го прави втори по ранг след Макс. Ала противните мисли, които се зараждаха в ума му, се изпариха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Уелс беше прав. Ставащото беше много по-голямо от Белами и неговото отмъщение. Налагаше се да постъпи както беше най-добре за групата, а в случая това означаваше да се скрие.
Той се усмихна унило на Кларк и остави лъка си на пода, а после се обърна към Уелс и протегна ръка.
— Внимавай там, човече. И хубаво да ступаш Роудс заради мен.
Уелс се ухили, хвана ръката на Белами и го придърпа за прегръдка.
— Ще се видим след малко.
Уелс отстъпи назад и хвърли поглед на Кларк.
Тя му кимна и се извърна към Белами. Той обгърна кръста ѝ с ръце и силно я прегърна, а тя допря буза до гърдите му за един дълъг миг, докато Белами я целуваше по темето.
— Обичам те — каза той, щом Кларк се отдръпна.
— И аз те обичам.
— Грижи се за нея, Уелс — обади се Белами, докато ги наблюдаваше как се отправят към стълбището.
Уелс се обърна, за да срещне погледа му, и кимна.
— И ти се грижи за него, Кларк — рече Белами, този път малко по-меко. — Грижете се един за друг.
Миг по-късно вече ги нямаше.
Белами не беше сигурен колко километра беше навъртял, сновейки из залата, но му беше невъзможно да седи на едно място. Трябваше да се движи. Бункерът беше зловещо притихнал. Изминаха петнайсет минути, а после двайсет. Белами не издържаше повече. Излезе от стаята, изтича по виещото се стълбище и отвори със скърцане вратата на Маунт Уедър. Застана насред сенките в коридора и се ослуша за знак, че битката е започнала.
Най-накрая от върха на хълма отекна ниско изсвирване, последвано от три кратки изцвърчавания. Хората на Роудс наближаваха. Белами затаи дъх. Секунди по-късно проехтя първият изстрел, сетне друг, а после твърде много, че да ги преброи. Нощното небе се озари от оръдейния огън и десетки копия и стрели изсвистяха от дърветата в размазана дъга. Сякаш от самата земя се надигнаха викове и крясъци на агония. Тогава като че ли от въздуха се материализираха ранени мъже и жени, които се запрепъваха от гората към поляната около Маунт Уедър. Някои бяха колонисти, други — земнородни. Всички бяха покрити с кръв и стенеха от болка. Касапницата се беше разразила моментално и по нищо не отстъпваше на това, на което Белами бе станал свидетел, когато транспортните кораби се бяха разбили.
Без да се замисля, Белами се изстреля през вратата. Грабна една сопа от ръката на повален земнороден и започна да я върти бясно във всички посоки. Нанасяше доста сериозни щети, докато трима земнородни не се хвърлиха към него, сграбчиха го за ръцете и буквално го вдигнаха над земята. Понесоха го обратно към входа на Маунт Уедър. Белами риташе и се опитваше да се освободи.
— Пуснете ме! — изкрещя той. — Искам да се бия!
— Трябва да се криеш — натърти една от жените и Белами моментално изпита угризения — как беше допуснал отново да се увлече?
Спря да се съпротивлява и се втурна към вратата. Земнородните го наобиколиха за защита и тичаха покрай него. Едва на няколко крачки от убежището, което стените на Маунт Уедър предлагаха, един мъж вдясно от Белами извика и падна на земята. Белами замръзна и се огледа ужасено. От гърдите на земнородния изригна кръв, но той вдигна ръце и направи знак на Белами да продължи да се движи. Белами се подчини и се хвърли напред в спринт, колкото му държаха краката. Оставаха само няколко метра. Усещаше, че нападателите го приближават — почти му дишаха във врата. Напрегна мускулите си повече от всякога, краката му горяха, а юмруците и лактите му се движеха нагоре-надолу, докато тичаше.
Преди обаче да се озове на безопасно място в бункера, внезапно всичко притихна.
— Спри, Блейк, или ще ги застрелям до един — излая някакъв мъж зад него.
Белами застина. Той се обърна задъхано и видя, че го приближават група окървавени и насинени колонисти с вдигнати оръжия, насочени право към него. Двамата земнородни, които пазеха Белами, пристъпиха пред него и вдигнаха копията си. Белами стисна и отпусна юмруци. Сърцето му туптеше толкова силно, че разтърсваше цялото му тяло.
Колонист в униформа на пазач пристъпи начело на групата. Беше Бърнет, дясната ръка на Роудс. Очите му светнаха, щом зърна Белами.
— Дръпнете се настрани — нареди Бърнет на двамата земнородни, които стояха между него и плячката му.