— Няма да стане — отвърна един от мъжете, местейки тоягата си от плешка на плешка.
— Какво означава това момче за вас? — изръмжа Бърнет. — Защо бихте загинали, за да го защитите?
— За да попречим на задници като вас да съсипят Земята — заяви спокойно земнородният. — Махай се от тук! — извика през рамо на Белами.
Белами бавно запристъпва заднешком към вратата. Зад Бърнет се насъбраха още колонисти с вдигнати оръжия. Белами се обърна, за да побегне. Чу два остри пукота, а после и глухо тупване, когато две тела се строполиха на земята. Той ахна, но продължи да се препъва напред. Точно когато уви пръсти около дръжката на вратата на бункера, зад гърба му се обади глас.
— Сестра ти е при нас.
Белами замръзна. Гърдите му се стегнаха, сякаш думите на Бърнет бяха образували примка около врата му.
— Какво ще ѝ направите? — попита той пресекливо, като бавно се обърна.
— Като за момче, което е толкова загрижено да защити сестра си, не ти беше особено трудно да я зарежеш, а?
— Тя имаше живот там — изрече внимателно Белами, несигурен дали говори на Бърнет, или по-скоро на себе си. — Започваше да разбира какво е да си щастлив.
Бърнет се подсмихна.
— А сега разбира какво е да си арестуван.
Нажежен до бяло гняв пламна във вените на Белами.
— Тя не е сторила нищо лошо.
— Не се безпокой. Не сме я наранили… все още. Но те съветвам да ме придружиш покорно. Иначе няма как да гарантирам за безопасността на госпожица Блейк.
Белами изтръпна от образа, появил се в ума му. Октавия, окована в затворническата колиба, досущ като самия него преди време. Насълзеното ѝ лице беше измъчено и бледо, докато тя викаше за помощ — викаше брата, който я беше оставил сама с врага, въпреки че се беше заклел да я пази.
— Откъде да знам, че казваш истината? — попита Белами, печелейки време, докато се мъчеше да измисли следващия си ход.
Бърнет изви вежда, обърна се и изсвири остро. Няколко мига по-късно му отговориха трополене на ботуши и приглушен плач. Иззад дърветата се появиха четирима стражи, които влачеха две фигури между себе си. Белами изпита съвсем мимолетно облекчение, че никоя от тях не е Октавия.
Тогава обаче по гръбнака му пробяга смразяваща, ужасяваща тръпка.
Бяха заловили Кларк и Уелс.
Всеки от тях беше обграден от двама пазачи. Ръцете им бяха плътно завързани зад гърба и някой беше запушил устите им. Очите на Кларк се стрелкаха диво, широко отворени и пламнали от страх и ярост. Уелс се мяташе наляво-надясно в отчаян опит да се измъкне от хватката на похитителите си.
— Това, което искам от теб — поде Бърнет, — е да дойдеш с нас. Иначе ще ни принудиш да извършим нещо, което не искаме да правим.
Върви по дяволите, садистично копеле такова, помисли си Белами.
Очите му се втренчиха в тези на Кларк. Двамата задържаха погледите си за един дълъг момент. Тя поклати едва доловимо глава и Белами знаеше какво има предвид. Не го прави. Не се предавай заради нас.
Но вече беше твърде късно. Роудс и Бърнет бяха спечелили. Нямаше начин да изложи Кларк и Уелс на още по-голяма опасност. Вече бяха рискували прекалено много за него.
— Пусни ги — рече Белами, пусна лъка и закрачи с вдигнати ръце към Бърнет. — Ще направя каквото поискаш.
Хората на Бърнет се хвърлиха напред, сграбчиха Белами за лактите и завързаха моментално ръцете му.
— Мисля, че ще отведем всички ви — заяви Бърнет.
Пазачите избутаха Белами до Кларк и Уелс. Той усети топлината на тялото на Кларк до своето и измести тежестта си, така че ръцете им да се докосват. Бърнет даде сигнал на хората си да се изнасят и мъжете тласнаха Белами, Кларк и Уелс към пътеката.
Вървяха в индийска нишка — Белами зад Кларк и те двамата пред Уелс. Напук на неудобството да върви с вързани ръце, Кларк бе вирнала високо брадичка и бе изпънала рамене назад. Безстрашна е, помисли си Белами и въпреки печалните обстоятелства усети как го обзема прилив на възхищение. Странното беше, че и Белами не чувстваше никакъв страх. Беше постъпил правилно. Никой друг нямаше да умре по негова вина и ако това означаваше, че последните му часове наближаваха с пълна сила, то така да бъде.
По-скоро би се изправил срещу хиляда куршума още тази нощ, вместо да прекара поредния ден в чудене кой още ще страда заради него.
Той отметна глава назад, за да погледа звездите, които проблясваха в пролуките между листата. Годините, които бе прекарал в Космоса, започваха да му изглеждат като сън. Домът му вече беше тук. Тук му беше мястото.