Лила — хубава уолдънка, която въздишаше по Греъм, му прошепна нещо, а после се изкикоти шумно на това, което той ѝ нашепна в отговор.
— Ще млъкнеш ли? — тросна се Октавия и ѝ хвърли мрачен поглед. — Уелс се опитва да говори.
Лила изгледа кръвнишки Октавия и промърмори нещо под нос, но Греъм изглеждаше леко развеселен. Може би се дължеше на факта, че Октавия беше пребивавала в лагера по-кратко в сравнение с другите, но тя беше една от малцината, които не се чувстваха застрашени от Греъм и не се страхуваха да му се опълчат.
— Какво става, Уелс? — попита Ерик.
Високият сериозен аркадиец държеше за ръка приятеля си Феликс, който наскоро се беше възстановил от мистериозна болест. Макар Ерик по принцип да не даваше израз на чувствата си, облекчението беше надделяло над сдържаността му. Уелс не беше забелязал да е пускал ръката на Феликс цял ден.
Усмихна се. Скоро нямаше да се налага да се притесняват за борбата със странни болести. На транспортните кораби със сигурност щеше да има напълно обучени лекари. Лекари с повече лекарства, отколкото Земята бе виждала от векове.
— Успяхме — обяви Уелс, неспособен да потисне вълнението си. — Оцеляхме достатъчно дълго, за да докажем, че Земята е годна за живеене, и сега другите са на път. — Той посочи небето, подхилвайки се.
Десетки глави се отметнаха нагоре, а трепкащите пламъци осветяваха лицата им. Хор от ахкания и възклицания, както и няколко ругатни отекнаха из поляната, когато всички скочиха на крака. Корабите вече се бяха снишили в небето и бързо се спускаха, набирайки скорост по пътя си към Земята.
— Моята майка идва! — възкликна малко момиче, на име Моли, което подскачаше от крак на крак. — Обеща ми, че ще бъде на първия кораб.
Две момичета от „Уолдън“ се прегърнаха и запискаха, а Антонио — обичайно жизнерадостен уолдънец, който в последните дни бе станал доста мълчалив, започна да си мърмори под носа:
— Успяхме… успяхме…
— Спомнете си какво ни каза баща ми — надвика шумотевицата Уелс. — Че престъпленията ни ще бъдат опростени. От този момент нататък отново сме обикновени граждани. — Той направи пауза и се усмихна. — Всъщност това не е напълно вярно. Вие не сте обикновени граждани. Вие сте герои.
Чуха се вяли аплодисменти, които бързо бяха удавени от пронизващо свистене, внезапно изпълнило въздуха. Сякаш извираше от самото небе и прерасна в оглушителен тътен, който принуди всички на поляната да запушат уши.
— Приземяват се — изкрещя Феликс.
— Къде? — попита едно момиче.
Това беше невъзможно да се определи, но едно беше сигурно — корабите фучаха бързо и устремено, без какъвто и да било видим контрол върху спускането си. Уелс наблюдаваше с безпомощен потрес как първият кораб прелетя директно над главите им, едва на няколко километра над тях, толкова ниско, че окъпа короните на най-високите дървета с горящи отломки.
Уелс изруга под нос. Ако дърветата се подпалеха, нямаше да има значение кой се намира на транспортните кораби — до сутринта всички щяха да са мъртви.
— Страхотно — обади се Белами достатъчно силно, че да го чуят през врявата. — Рискуваме живота си, за да докажем, че Земята е в безопасност, само за да се спуснат при нас и да я подпалят.
Гласът му носеше обичайния си безгрижен, шеговит тон, но Уелс можеше да долови, че Белами е уплашен. За разлика от останалите, той си беше проправил път на кораба със сила и заради него канцлерът беше прострелян. Нямаше как да знаят дали престъпленията на Белами щяха да бъдат опростени, или на пазачите им е било заповядано да го застрелят в мига, в който го видят.
Щом транспортният кораб подмина поляната, Уелс зърна някакви букви на корпуса му — „Трилион Галактик“, компанията, която беше построила корабите преди векове. Стомахът му се сви, щом осъзна, че един от тях лети към Земята, обърнат под четиресет и пет градусов ъгъл. Какво вещаеше това за всички в кабината? Корабът прекоси поляната, изчезна зад върховете на най-високите дървета и продължи приземяването си отвъд полезрението им.
Уелс затаи дъх в очакване. След един мъчителен миг проблесна светлина и далече отвъд дърветата избухна пожар. Гореше поне на няколко километра разстояние от лагера им, но изглеждаше ярък като слънчево изригване. Една милисекунда по-късно последва забавеният звук от катастрофата — гръмовен тътен, който удави всички други шумове. Преди някой да успее да осъзнае това, което току-що е видял, вторият кораб мина директно над главите им и се приземи по същия катастрофален начин, предизвиквайки нова вълна от светлина и шум. Последва го трети кораб.