Глас възкликна от радост и ако не беше изтощена до мозъка на костите, щеше направо да заподскача. Почти беше стигнала. Едва ли се намираше на повече от няколко километра от лагера. Когато обаче се взря в стръмния склон откъм далечния край на езерото, сърцето ѝ се сви. Щеше да отнеме часове да завлече Люк до брега и да го издърпа нагоре към лагера. Дали той щеше да издържи толкова дълго? Ако ли не, то Глас можеше само да се надява, че собственото ѝ тяло щеше бързо да рухне от мъка. По-скоро би лежала в гората до Люк, застинала и умиротворена за вечни времена, отколкото да прекара остатъка от живота си с още по-тежък товар от шейната — бремето на разбитото сърце.
Глава 25
Уелс
Уелс пристигна в лагера, препъвайки се зад Кларк и Белами. Ръцете му бяха изтръпнали от белезниците, с които бяха оковани зад гърба му, а лицето му смъдеше от клоните и тръните, които го бяха одрали по време на мъчителното прекосяване на гората.
Стояха пред затворническата колиба. Един от пазачите махна парцалите от запушените им уста. Уелс размърда челюсти в бавен кръг и на няколко пъти отвори и затвори уста в опит да си възвърне чувствителността.
— Чакайте тук — нареди пазачът.
Той се вмъкна вътре, а друг мъж, който стоеше на пост пред вратата, ги държеше под око. Уелс, Белами и Кларк се възползваха от възможността да поогледат наоколо. Лагерът се простираше пред тях и Уелс веднага успя да прецени, че вече не е същото място, което бяха напуснали преди броени дни. Един поглед към ококорените Белами и Кларк му подсказа, че и те го виждат.
Въпреки че едва ли беше по-късно от осем-девет вечерта, лагерът беше зловещо притихнал с изключение на шума от стъпките, които отекваха по прашната земя, и рязането на трупи и подреждането на цепениците. Две деца с напрегнати, измъчени изражения носеха дърва към огнището. Едно момче, което мъкнеше кофа с вода, като че ли бе на косъм да се разплаче. Група възрастни седяха мълчаливо край огъня и мятаха нервни погледи към дърветата. Никой не говореше. Никой не се смееше или не се закачаше с другите. Никой не се усмихваше. Сякаш цялата енергия и другарството — целият живот — бяха изсмукани от самия въздух.
Бризът се носеше покрай дърветата и ноздрите на Уелс се изпълниха с миризма на гнило. Той потисна гаденето си и забеляза, че Кларк и Белами правят същото. Уелс се огледа и направи няколко крачки към редицата дървета. Несъмнено там на земята имаше воняща купчина животински кожи, кости и органи, която беше покрита с мухи и бавно се разлагаше. Беше отвратително — и опасно. Не само че смрадта щеше да привлича хищници, а и бактериите, които се въдеха в тази купчина, щяха да са достатъчни да разболеят всички в лагера.
— Какво, по дяволите… — отрони дрезгаво Белами.
Първоначално Уелс предположи, че и той гледа животните, но когато завъртя глава, видя, че очите на Белами са втренчени в нещо друго в далечината. Група от първоначалните Сто се трудеше усилено върху нова колиба — Уелс долавяше приглушеното им пъшкане, докато се мъчеха да поставят един огромен дънер на върха на строящата се стена. Няколко възрастни стояха встрани и държаха факли, за да осветяват местността, което подсказваше, че възнамеряват да работят до късно през нощта.
Това само по себе си не беше необичайно. При положение че в лагера се бяха натъпкали толкова много хора, беше логично да вдигнат нови постройки възможно най-бързо. Тогава обаче луната се показа иззад един облак и Уелс най-сетне видя онова, което беше привлякло вниманието на Белами.
Когато лунната светлина огря полузавършената колиба, тя се отрази в нещо метално около китките на приятелите им.
— Не — промълви Уелс и замига на парцали, защото не можеше да повярва на очите си.
Всеки от тях имаше плътно пристегната дебела метална гривна около една от китките.
— Това е безумие — обади се Кларк с нотка на объркване в гласа, все едно мозъкът ѝ на учен не вярваше на изображението, който очите му препращаха.
Когато ги бяха изкарали от килиите им в центъра за задържане, всеки член на Стоте беше снабден с проследяващо устройство. Неговото предназначение привидно беше да предава жизнени сигнали до Колонията, за да знае Съветът дали Земята действително е годна за обитаване, или да ги уведоми, в случай че опитните им зайчета постепенно загинеха от радиационно отравяне. През първите им няколко дни на Земята обаче повечето младежи или бяха махнали гривните, или нарочно им бяха нанесли непоправими щети.