— Мислиш ли, че Роудс ги е донесъл със себе си на Земята? — попита Уелс.
— Може би — отвърна Кларк. — Но защо? Не е като да разполага с технологията, за да следи всеки един.
Белами изсумтя.
— Не бих бил толкова сигурен. Кой знае какво е пренесъл със себе си на транспортния кораб?
— Значи… те отново са затворници? — изрече невярващо Кларк.
— Дотук с нашия „принос“ и „саможертва“ — каза с натежал от горчивина глас Белами.
Няколко мига по-късно Уелс, Белами и Кларк бяха грубо издърпани в редица и подредени рамо до рамо, а зад всеки от тях застана по един пазач. Уелс стисна зъби, щом вицеканцлерът Роудс се приближи, обграден от двама от личните си въоръжени пазачи.
— Добре дошли обратно. Надявам се, тримата да сте се насладили на малката си ваканция.
— Виждам, че си бил доста зает да накичиш с аксесоари приятелите ми — подметна саркастично Белами. — Донесъл си си забележителна колекция от гривни.
Роудс се обърна съвсем демонстративно, за да погледне зад себе си. Децата, захванали се със строежа на колибата, бяха спрели да работят и се взираха в затворниците с неподправен ужас. Моли смъкна чука си и пристъпи напред, втренчена в Уелс. Дори от разстояние той можеше да види, че е впрегнала целия си самоконтрол, за да не се затича към него. Той поклати леко глава, предупреждавайки я да не го прави.
— А, да — каза Роудс. — Разполагам с няколко резервни, но би било разхищение да ги давам на хора, които съвсем скоро няма да има къде да ги носят.
— Нима? — Белами съумя да го удостои с една от знаковите си гримаси. — Дочух, че моят процес щял да бъде светското събитие на сезона.
— Процес? — повтори Роудс. — Боя се, че грешиш. Няма да има процес… за никого от вас. Вече съм отсъдил, че и тримата сте виновни. Екзекуциите ви ще се проведат на зазоряване. — Той вдигна театрално поглед към небето. — Макар че времето за чакане ми се струва доста дълго. Ако някой от вас бърза, ще се радвам да ускорим процедурата.
Сърцето на Уелс застина в гърдите, подобно на животно, което тъкмо бе зърнало как ловецът опъва тетивата на лъка си. Какви ги плещеше Роудс? Не бяха сторили нищо, което да заслужава екзекуция.
Преди обаче да е успял да каже каквото и да било, Белами издаде звук, който наподобяваше наполовина вик, наполовина стон.
— Какви, по дяволите, ги говориш? Те двамата не са направили нещо. Аз съм този, когото искаше. Аз съм този, когото трябва да убиеш.
— Помогнали са на беглец и са го укривали. Наказанието за това е ясно разписано в Доктрината Гея.
— Майната ѝ на Доктрината Гея — изплю Белами. — Намираме се на Земята, в случай че не си забелязал.
— Не виждам разумна причина да изоставяме правилата, заради които човечеството е процъфтявало в продължение на векове, само защото сме на твърда почва.
Уелс никога през живота си не беше изпитвал такава първична, чиста ненавист към някого или нещо.
— Баща ми не би казал това и вие много добре го знаете.
Роудс присви очи.
— Баща ти не е тук, Уелс. А в случай че си бил твърде зает да съблазняваш други малки престъпнички — и той стрелна с поглед Кларк, — че да внимаваш в часовете си по гражданско учение, синът на канцлера не е фактор във властовата йерархия. Аз съм начело и осъждам и трима ви на смърт чрез разстрел на разсъмване.
Уелс чу ахването на Кларк до себе си и цялото му тяло се вкочани. Чакаше настъпването на поредния пристъп на страх или гняв, но той така и не дойде. Може би някаква част от него беше очаквала този развой на събитията. Може би някаква част от него знаеше, че си го е заслужил. Дори Роудс да не подозираше какво беше сторил Уелс на кораба, именно той беше причината техните приятели, техните съседи да умират бавно от липса на кислород. Поне така никога нямаше да му се наложи да се изправи пред последствията от постъпката си. Нямаше да му се налага всяка нощ да поглежда нагоре и да се опитва да си представи кораба, който скоро щеше да се напълни с безмълвни, неподвижни тела.
— О, господи, Белами!
Гласът на Октавия върна Уелс обратно на земята. Момичето тичаше към тях, а лицето ѝ беше набраздено от мръсотия и сълзи. Двама пазачи се изстъпиха пред нея, препречиха ѝ пътя и я задържаха. Тя се съпротивляваше, но не можеше да ги пребори. Белами извика името ѝ и се хвърли към нея, ала един пазач заби оръжието си в ребрата му и той се преви надве.
— Спрете! — ридаеше Октавия. — Пуснете ги, моля ви!
— Всичко е наред, О — изхриптя Белами, като се мъчеше да си поеме дъх. — Добре съм.