— Не. Няма да им позволя да ти причинят това.
Около тях вече се събираха и други хора. Лила се приближи до Октавия и за момент Уелс си помисли, че ще я издърпа настрани, само че тя обгърна по-малкото момиче с ръка и се втренчи предизвикателно в пазачите. Антонио, Дмитри, Тамзин и още други се присъединиха към нея. Дори Греъм дойде, за да застане редом до тях. Не след дълго почти петдесет души образуваха широк полукръг около затворническата колиба.
— Всички да се отдръпнат — заповяда Роудс. Когато никой не помръдна, той направи знак на пазачите, които пристъпиха заплашително към тълпата. — Казах да се отдръпнете.
Но никой не отстъпи. Даже когато пазачите вдигнаха оръжията си на нивото на раменете и половината от тях се целеха в затворниците, а другата половина в тълпата. Някои от по-младите изглеждаха нервни, но повечето се взираха в Уелс, Белами и Кларк със смесица от непокорство и нещо друго. Нещо като надежда.
Независимо как щеше да завърши всичко това, те имаха нужда да видят как един истински водач понася поражението. За Уелс щеше да бъде чест да се пожертва, ако така никой друг нямаше да пострада, и определено не възнамеряваше да посрещне смъртта като страхливец. Обърна се към Роудс, вирна брадичка и заби поглед в този мерзавец.
Белами се примъкна още по-близо до Уелс и застана рамо до рамо с него. Уелс разчете по стиснатата му челюст, че и той си мисли същото. Кларк се премести до Белами и тримата заедно впериха поглед във вицеканцлера. Уелс изтласка образа как лежат окървавени на земята и поемат в синхрон сетния си дъх. Белами и Кларк го погледнаха. Мускулите на Белами бяха напрегнати, а тялото му беше заредено с енергия. Представляваше въплъщението на непоклатимост и сила, каквито Уелс не беше виждал досега. Очите на Кларк буквално горяха от емоция. Бяха изпълнени със свирепа решимост, която го зашемети.
— Добре, размърдайте се — каза един от пазачите.
Някой зад гърба на Уелс се протегна и сложи превръзка на очите му. Пазачите сграбчиха ръцете му и го завлякоха настрани.
— Къде ме водите? — изръмжа Уелс и заби пети в земята. Тъй като очите му бяха покрити, той наостри максимално слуха си, но пъхтенето и тътренето на крака не му разкриха нищо за случващото се с Кларк или Белами.
Уелс се съпротивляваше на похитителите си, ала нямаше какво да стори. Скръцна със зъби и се опита да преодолее паниката, която връхлиташе тялото му. Поне последното, което беше видял, бяха смелите лица на Кларк и Белами — това щеше да е достатъчно, за да понесе следващите няколко часа. Уелс знаеше, че вижда Земята за последен път.
Когато махнеха превръзката от очите му, вече щяха да са пуснали куршум в мозъка му.
Глава 26
Белами
Нямаше как да знае дали Роудс е изчакал до съмване, за да изпрати пазачи да ги отведат. Заради превръзката на очите Белами не можеше да прецени дали слънцето се е показало, макар че по уханието на роса, полепнала по тревата, съдеше, че навън все още е тъмно. Явно Белами вече беше зърнал последния си изгрев. Докато небето се обагреше в розово, щеше да е мъртъв. И тримата щяха да са мъртви.
Белами беше прекарал една адска, мъчителна нощ, ослушвайки се за Кларк, която беше заключена някъде другаде. Не беше сигурен кое би било по-лошо: да я слуша как вика от болка или плаче от отчаяние, или да не чува нищо освен мълчание и да се чуди дали вече я няма.
Тишината се оказа непоносима, тъй като мозъкът на Белами сам я изпълни с ужасяващи звуци: риданията на Кларк, докато усеща как последните ѝ часове отлитат, знаейки, че никога няма да види родителите си отново. Звукът от куршум, разкъсващ тишината и сърцето на Белами.
Двамата пазачи на Белами го отведоха до място, за което предполагаше, че е центърът на поляната, и го избутаха с гръб към едно дърво. Малка, цинична част от него едва не се разсмя. След като толкова пъти в живота му се беше разминавало на косъм, след като бе нарушил толкова много правила, ето как щеше да си отиде. Трябваше да се досети, че смъртта му ще е драматична — като публична екзекуция на опасна планета. Нещата при него никога не бяха скучни. Единствено съжаляваше, че Октавия ще трябва да види това. Беше му достатъчно трудно да си представя, че щеше да ѝ се наложи да продължи без него — през последните няколко седмици обаче тя бе показала твърд характер. Дълбоко в себе си Белами знаеше, че тя вече може сама да се грижи за себе си. Не, съжаляваше най-вече, че Октавия ще трябва да гледа. Белами чуваше как пазачите сноват из лагера и измъкват всички — възрастни и деца — от колибите им, за да станат свидетели на това, което Роудс навярно считаше за най-грандиозното събитие на Земята от триста години насам. Моментът, в който редът на дивата, неопитомената планета щеше да бъде възстановен.