— Кларк, Уелс — ключове! — извика той.
Двамата се втурнаха към него. Уелс и Кларк опряха гърбове и Белами разкопча белезниците ѝ. След като той и Уелс също се освободиха, тримата се изстреляха към колибата с продоволствията, където знаеха, че ще намерят оръжия.
Щом се въоръжиха възможно най-добре — Белами с лък и стрели, Уелс с брадва, а Кларк с копие — тримата се насочиха към безредиците, движейки се в кръг, опрели гърбове един на друг. Битката беше свирепа и коварна. Навсякъде около тях Стоте и колонистите се бореха рамо до рамо. Белами едва си поемаше дъх, докато се прицелваше и стреляше отново и отново. Гледаше с мрачно задоволство как стрелите му попадат в целта си, когато няколко земнородни изпищяха и се свлякоха на земята по периферията на поляната. Ръцете на Белами пламнаха от усилието, но го подклаждаше отчаян, почти първичен плам.
— Добре ли си? — изкрещя на Уелс насред шумотевицата.
— Да — изръмжа Уелс, когато халоса един земнороден по главата и се чу отвратително изпукване. — Ти?
Преди Белами да може да отговори, един земнороден с маниакален блясък в очите се хвърли към него. Мъжът нададе дивашки вой и размаха във въздуха брадва, насочена право към главата на Белами. Белами се дръпна встрани точно когато острието се спусна. Усети повей, щом то обърса леко бузата му. Земнородният изгрухтя недоволно. Съживен от нов прилив на енергия, Белами се приведе ниско в отбранителна поза и заподскача на пети, готов за втори рунд. Опонентът му пак вдигна брадвата и се завтече напред. С разширени ноздри и пулсиращ във вените му адреналин, Белами се насили да застане неподвижно и да позволи на мъжа да се приближи. Чакай — нареди си. — Просто изчакай. Когато земнородният се намираше достатъчно близо, че Белами усети миризмата на потта му, и брадвата му се насочи отново към главата на Белами, Белами падна на земята и се изтъркаля встрани от обсега на острието ѝ.
Земнородният изрева от ярост.
Белами отново зачака — остави врага сам да изчерпи силите си. Когато мъжът се приближи, Белами приклекна ниско, придърпа коляно към гърдите си и изрита с всички сили земнородния право в капачката. Кракът на мъжа се подгъна под него и той падна на земята като покосен с куршум.
Изведнъж нещо, което се стори на Белами като половин тон тежко, се хвърли върху раменете му и почти го събори долу. Той залитна, но бе изправен от мощните ръце, които се бяха вкопчили във врата му. Ужасен, Белами се бореше да си поеме въздух, ала не успя да си извоюва нито глътка. Пресегна се зад себе си, за да изтласка новия си нападател. Сграбчи туфа коса и дръпна с все сила, изскубвайки няколко кичура от корените. Хватката на мъжа се отпусна точно колкото му беше нужно. Сърцето му биеше бясно, а гърдите го боляха от липсата на кислород, но Белами се възползва от шанса си: приведе се, преви се надве, преметна земнородния над главата си и го просна на земята. Мъжът се удари тежко в пръстта. Белами отстъпи назад, пресегна се за лъка си и опъна стрела с едно-единствено плавно движение. Точно когато мъжът се изправи с олюляване и със заплашителен блясък в очите, стрелата на Белами полетя и се заби в гърдите му.
Белами не губи време, за да види резултата. Извърна се, за да провери дали Кларк и Уелс са добре. В разгара на боя тримата някак се бяха разделили. Когато се обърна да огледа бойното поле, някой се блъсна в рамото му и Белами залитна встрани. Помъчи се да запази равновесие, отстъпи назад и кракът му попадна на нещо солидно, но меко. Беше човек. Той се извъртя и насочи към земята обтегнатата на тетивата стрела.
Беше вицеканцлерът Роудс.
Роудс беше жив и в съзнание, но тежко ранен: някъде от главата му течеше кръв и лицето и ризата му бяха напоени в червено. Беше се превил от болка, пъхтеше и кашляше. Не можеше да говори, но вдигна поглед и срещна очите на Белами. В тези на вицеканцлера се четеше жалка молба. Водеше хората си като страхливец и губеше битката също като страхливец.
Цялото тяло на Белами се отпусна. С върха на обувката си натисна рамото на вицеканцлера, така че Роудс да се озове легнал на земята. Белами постави крака си на гърдите му и го притисна. Стана му приятно да го види хванат в капан като плъх.
Белами трябваше да направи избор: можеше или да го довърши набързо със стрела в сърцето, или да остави копелето да изгние на бойното поле. Нараняванията му изглеждаха достатъчно тежки, че да го убият. Никой не би спорил, че Роудс заслужава по-достоен край. Във вените на Белами забушува мощно чувство на удовлетворение, но в него се пробуди и още нещо. Не беше свикнал с тази емоция: съжаление. Белами изучи с поглед мръсното и окървавено лице на Роудс. Вицеканцлерът беше долепил длани в молба. Противоречиви емоции се сборичкаха в душата на Белами — жаждата му за отмъщение и дълбоко вкорененото убеждение, че не иска отново да става свидетел на нечия смърт. Мозъкът му вече беше задръстен със спомени, от които никога нямаше да успее да се отърси. Роудс не заслужаваше място сред тях.