Белами въздъхна, отпусна ръце до тялото си и стрелата се изплъзна от лъка му. Не можеше да го направи. Не можеше да стреля и не можеше да обърне гръб на ранен човек, като го остави да умре тук. Силно се надяваше по-късно да не съжалява за това. Белами се приведе и протегна ръка. Роудс само я гледаше, несигурен дали Белами не си играе с него.
— Да тръгваме, преди да съм си променил решението — изръмжа Белами.
Роудс протегна трепереща длан, а Белами се наклони, издърпа го на крака и почти го носеше обратно към лагера.
Глава 27
Уелс
Уелс изгуби Белами от поглед в хаоса. Нямаше представа колко земнородни беше надвил. Кожата на ръцете му се беше протрила и покрила с мехури от стискането и размахването на брадвата, а мускулите го боляха от умора. За миг се озова сам, без никой да го напада или сграбчва — временен отдих насред морето от препятствия. Навсякъде около него хората се биеха за живота си, а други лежаха на земята — ранени или мъртви. Не можеше да прецени кой надделява в битката — земнородните или неговите другари, но се боеше, че е врагът. Струваше му се, че колонистите и Стоте губят, при това лошо. Трябваше да намери по-добра наблюдателна позиция.
Сякаш никой не забеляза, когато се оттегли от сблъсъка, прескачайки тела и отломки, и се отправи към далечния край на поляната. Навлезе на няколко метра в гората и заобиколи до другата страна на лагера, където знаеше, че ще остане невидим и ще може да огледа случващото се от по-високо. Продължаваше да чува виковете и стенанията на ранените, докато тичаше през гъстите шубраци.
Уелс излезе от гората близо до затворническата колиба. Изкачи се набързо по фасадата ѝ и кацна на върха на постройката, за да огледа бойното поле. Видяното го шокира. В сърцето на битката случващото се изглеждаше напълно хаотично, но земнородните очевидно бяха подходили стратегически към атаката си. Бяха унищожили почти всеки жизненоважен елемент от лагера им: част от хранителните им складове и в допълнение — този с боеприпасите им. Същевременно спалните помещения, трапезарията и затворът бяха непокътнати. Беше изключено да са избрали наслуки сградите, чието разрушаване би отслабило най-много колонистите. Със сигурност са знаели предварително какво е предназначението им.
Уелс се мъчеше да проумее как са разбрали. Може би чрез шпионаж, само че колонистите правеха рутинни проверки на шубраците около лагера и досега не бяха хващали никого. Точно тогава една малка група земнородни, вдигнали високо откраднатите им пушки, проникнаха в сърцето на лагера. Уелс ахна от стъписване и ужас, щом видя човека, който ги водеше: Кендъл.
Вече не носеше дрехите на колонистка и за един болезнен миг всички най-лоши подозрения на Уелс се потвърдиха. Кендъл беше земнородна.
Всичко се връзваше. Насиленият ѝ фениксийски акцент, недомислените ѝ истории, упорството, с което следваше Уелс на всяка крачка. През цялото време ги беше шпионирала.
На Уелс му идеше да се срита, задето не се беше доверил на интуицията си. Инстинктът му беше подсказал, че нещо не е наред, но той не беше направил нищо по въпроса. Беше се отказал, когато Роудс му бе наредил. А тя точно на това беше разчитала. Кендъл е знаела, че пристигането на повече транспортни кораби, на повече хора — възрастни — ще отслаби колонистката общност, вместо да я подсили. Ето от какво се беше възползвала.
Наистина беше напълно безполезен като лидер. Какво си бе въобразявал — беше се преструвал, че умее да вдъхновява другите, да ги предпазва. Независимо какво направеше или къде отидеше, хората страдаха.
Уелс дочу някакво дращене в колибата под себе си. Земнородните бяха нахлули в затвора и той беше единственият колонист в тази част на лагера. Вдигна брадвата си над рамото и се подготви да се изправи срещу тях. Може и да не беше водачът, когото хората му заслужаваха, но все още можеше да убие няколко земнородни заради тях.