Щеше да изчака, докато излезеха, и тогава щеше да ги нападне отгоре. Приклекна и се помъчи да стои неподвижно от страх да не издаде някакъв звук.
Две дребни фигури се прокраднаха от колибата в сенките под него — малко момче и момиче. Уелс разпозна момчето — беше Лео, едно от хлапетата, за които Октавия се грижеше. Защо беше сам? Защо Роудс не беше назначил някого да наглежда децата, останали без родители, след като бе завлякъл Октавия да гледа екзекуцията на брат си?
И двамата трепереха, а по бузите им се стичаха сълзи.
— Хей — със силен шепот им извика Уелс. Главите им се стрелнаха нагоре към него и момчето изписка уплашено. — Всичко е наред, аз съм. Пазете се. Слизам при вас.
Уелс скочи на земята до тях.
— Сами ли сте тук? — попита ги.
Момичето поклати глава. Уелс се обърна — от колибата излязоха още шест хлапета, включително Моли и другите по-млади членове на Стоте. Лицата им бяха мръсни и окървавени, а раменете им се бяха прегърбили от страх и изтощение. Стояха мълчаливо, в очакване, и го наблюдаваха. Шепа други деца запристъпваха тихо измежду дърветата зад колибата, където се бяха крили, следвани от още свои връстници, докато почти всички от първоначалните Сто не се изправиха пред него.
Уелс погледна всеки един от тях в лицето — тези тийнейджъри, които допреди няколко седмици бяха просто нормални млади хора, затворени заради някое скалъпено нарушение.
Бяха ги отнели от семействата им, бяха ги хвърлили в килия и доколкото им беше известно, ги бяха забравили. Сега се намираха на планета, отдалечена от всеки, когото някога са познавали и обичали — хора, които вече бяха измрели. Сега разполагаха само един с друг.
Роудс не разбираше какво означава да бъдеш част от общност. Никога нямаше да му е по силите да оцени какво бяха създали Стоте през краткия си престой на Земята, основите, които бяха положили, за по-добро бъдеще. Не бяха съвършени — Уелс го знаеше по-добре от всеки друг — но притежаваха нужното, за да превърнат планетата в истински дом. Може би не беше сега моментът да спрат да опитват. Може би беше дошъл моментът да приемат грешките, които бяха допуснали, и да продължат напред, да се поучат от тях. Уелс нямаше никога и с нищо да компенсира стореното на Колонията или болката, която бе причинил на Макс и Саша, но не възнамеряваше да се предаде.
Бавно в ума му започна да се оформя план. Цялото време, което бе прекарал в обсъждане на тактики заедно с Макс в Маунт Уедър, му беше припомнило наученото в часовете по стратегия. Планът в Маунт Уедър беше добър — да изненадат врага в гръб и да се възползват от позициите на нападателите. Просто бяха възникнали непредвидени обстоятелства — Роудс държеше преимуществото чрез заложниците си в лагера. Е, този път щеше да е различно. Уелс знаеше какво трябва да сторят. Но не можеше да го направи сам.
Огънят се разгоря в него с подновена сила. След всичко, пред което Стоте се бяха изправили, след всичко, за което се бяха трудили, нямаше да остави Кендъл и покварените ѝ съучастници да ги сломят. Изключено.
— Слушайте! — провикна се той. Десетки очи се впериха в него, изпълнени с отчаян копнеж за насока. — Знам, че сте уморени, знам, че сте уплашени — поде той. — Знам, че те са повече от нас. Разполагат с повече оръжия. Но ние разполагаме един с друг и няма да им позволим да победят.
Белами изникна иззад тълпата. Изглеждаше смазан, но Уелс се радваше да види, че е добре. Двамата си кимнаха и Уелс продължи:
— Връхлитат ни от север и ни изтласкват до дърветата в тази посока — посочи Уелс с брадвата. — В момента са твърде заети с хората на Роудс. Ти — направи знак на едно от по-големите момчета, — остани тук, за да пазиш малките деца. Останалите ще се разпръснем в гората и ще заобиколим откъм север. Можем да ги ударим в гръб. Кой идва с мен?
За секунда всички само се взираха в него. Уелс не беше сигурен дали ги е преценил правилно. Тогава една ръка се изстреля във въздуха, следвана от още една, а после и от цяла дузина. Децата изпънаха рамене, вирнаха брадички и забиха пети в земята. Белами стоеше отзад и се усмихваше мрачно.
— Да го направим! — изкрещя някой от рехавата тълпа.
Разнесе се ликуване и за първи път от смъртта на Саша Уелс не чувстваше паника, щом се изправеше пред отговорността. Чувстваше вълнение.
— Добре. Слушайте моя сигнал. Три… две… едно!
Отначало планът сякаш беше успешен: Стоте стреснаха земнородните с атака в гръб и ги изтласкаха към хората на Роудс, които все още бранеха отсрещния фланг. Скоро обаче Уелс изгуби представа какво се случва около него, понеже се мъчеше да остане жив. Двама земнородни с копия в ръце го бяха доближили едновременно. Уелс се престори, че ще атакува с брадвата си, като я размаха надясно. Когато и двамата се подлъгаха и отскочиха в другата посока, той се завъртя в кръг и замахна с брадвата наляво, посичайки копието на единия земнороден на две части. Другият пристъпи напред и Уелс заби силно острието на брадвата си и в неговото копие. То се разцепи на парчета по земята и двамата обезоръжени земнородни си плюха на петите.