Всяка катастрофа разтърсваше земята и изпращаше свирепи вибрации през краката към стомаха на Уелс. Това ли се беше случило и при пристигането на техния кораб? Тяхното приземяване също беше ужасяващо — няколко души дори бяха загинали. Изведнъж страховитите звуци секнаха. Когато Земята отново утихна, небето беше прорязано от пламъци, които изпълниха мрака, и нагоре се заизвиваха кълбета дим. Уелс извърна поглед от дърветата към другите обитатели на лагера. Лицата им, озарени от оранжевата светлина в небето, задаваха същия въпрос, който се повтаряше безспирно и в неговата глава: Възможно ли е някой да оцелее в това?
— Трябва да отидем при тях — отсече Ерик, като извиси глас над хора от възклицания и нервно шептене.
— Как ще ги намерим? — попита разтрепераната Моли.
Уелс знаеше, че тя мрази да ходи в гората, особено нощем.
— Изглежда, че може и да са се приземили близо до езерото — отвърна Уелс и потърка слепоочията си с пръсти. — Но може и да са много по-далече. — Ако някой изобщо е оцелял, помисли си. Нямаше нужда да го изрича на глас. Всички се чудеха за същото. Уелс се обърна по посока на катастрофата. Пламъците, които се издигаха над гората, намаляваха и се уталожваха сред дърветата. — По-добре да се размърдаме. Щом огънят изгасне, няма как да ги открием в тъмното.
— Уелс — промърмори Саша и постави ръка на рамото му, — може би трябва да изчакате до сутринта. Там не е безопасно.
Уелс се поколеба. Саша не грешеше за опасността. Някъде там бродеше враждебната фракция земнородни, които се бяха разбунтували срещу баща ѝ и сега обитаваха гората между Маунт Уедър и лагера на Стоте. Те бяха похитителите на Октавия и убийците на Ашър и Прия. Той обаче не можеше да понесе мисълта за ранените и уплашени колонисти, които чакаха помощта им.
— Няма да ходим всички — заяви Уелс на групата. — Нуждая се само от няколко доброволци, които да носят запаси за спешни случаи и да върнат всички обратно в лагера.
Той огледа поляната, която бяха положили толкова усилия да превърнат в дом, и изпита прилив на гордост.
Октавия направи няколко крачки към Уелс и застана в центъра на кръга. Беше само на четиринайсет, но за разлика от другите млади членове на групата не се боеше да извиси глас.
— Аз казвам да ги оставим сами да намерят пътя — отсече тя и вирна непокорно брадичка. — Или още по-добре, да си останат там, където са. В края на краищата те ни осъдиха на смърт, когато ни изпратиха тук долу. Защо да рискуваме собствените си кожи, за да ги спасяваме?
През тълпата се понесе одобрително мърморене. Октавия стрелна брат си с очи, може би в търсене на подкрепата му, но когато Уелс се взря в Белами, видя, че лицето му е странно непроницаемо.
— Майтапиш ли се? — възкликна Феликс и погледна невярващо Октавия. Гласът му все още звучеше слабо заради болестта, но притеснението му беше осезаемо. — Ако съществува и минимален шанс родителите ми да са някъде там, то трябва да се опитам да ги намеря. Тази вечер.
Той се приближи към Ерик, който обви раменете му с ръка и го прегърна здраво.
— А аз отивам с него — добави Ерик.
Уелс потърси Кларк и Белами сред присъстващите. Когато очите им се срещнаха, Кларк хвана Белами за ръката и си проправи път по периферията на кръга към мястото, където стоеше Уелс.
— Аз също трябва да отида — обади се тихо Кларк. — Вероятно има ранени, които се нуждаят от помощта ми.
Уелс се обърна към Белами в очакване той да възрази срещу поемането на подобен риск. Белами обаче се беше напрегнал и мълчеше, зареял поглед в мрака отвъд Уелс. Сигурно знаеше, че е безсмислено да спори с Кларк, когато си е наумила нещо.
— Добре — рече Уелс. — Нека се приготвим. По-голямата част от вас трябва да останат тук и да подготвят лагера за новопристигналите.
Кларк изтича до лазарета за медицински материали, а Уелс възложи на останалите задачи да носят питейна вода и одеяла.
— Ерик, можеш ли да намериш някаква храна, всичко, с което разполагаме?
Когато екипът му се разпръсна, за да се подготви, Уелс отново се обърна към Саша, която стоеше до него, присвила съсредоточено устни.
— Трябва да вземем нещо, което да използваме като носилка — каза тя и огледа преценяващо поляната. — Възможно е да има хора, които да не могат да вървят пеша до тук.