— Но ти не се тревожи. Положението се променя към по-добро. Роудс най-сетне отпуска железния си юмрук. Тази вечер ще гласуваме нов Консултативен съвет.
Висок сивокос мъж, когото Глас беше засичала на „Феникс“, закуцука към тях. Той кимна към нея, а после се посъветва тихо с Кларк. Двамата разговаряха със сериозен тон, прегледаха подробно крака на Люк и проследиха пулса, сърдечния ритъм и дишането му. Кларк напълни спринцовка с течност от едно малко стъклено шишенце и инжектира нещо в рамото на Люк. После се зае да почисти раната му и да я зашие. Той трепна в съня си, но не се събуди.
Глас стоеше безпомощно отстрани. Така се беше съсредоточила върху мисията си да отведе Люк обратно в лагера, че не си беше позволила да се замисли какво биха могли да ѝ кажат, щом се доберат до тук. Кларк и възрастният мъж пристъпиха към нея. Тя се опита да разчете някакъв знак по израженията им, но и двамата бяха напълно безстрастни.
— Глас, това е доктор Лахири — поде Кларк. — Беше ми ръководител в Колонията. Той е отличен лекар.
— Приятно ми е да се запознаем, Глас — протегна ръка доктор Лахири и Глас се здрависа сковано с него.
Разкъсваше се между нуждата да разбере какво е състоянието на Люк и отчаяното си желание да не чува каквито и да било лоши новини. Тя преглътна и си заповяда да запази спокойствие, независимо какво ще ѝ съобщят.
— Имате голям късмет — рече с усмивка доктор Лахири. Глас изпусна дълга, облекчена въздишка. — Той ще се оправи. Но ако не го беше довела обратно тук, е щял да изгуби крака си. Или по-лошо. — Доктор Лахири постави успокояващо ръка на рамото ѝ. — Спасила си го, Глас. Трябва много да се гордееш с това, което си направила за него.
— Всичко ще бъде наред — каза Кларк и я придърпа в прегръдка. — Дадохме му висока доза антибиотици и ще го наблюдаваме постоянно. Той е силен мъж. И е късметлия, че те има.
— Мисля, че е обратното — промълви Глас през сълзи.
— Искаш ли да поседиш при него? — попита Кларк. — Мога да помоля някого да ти донесе малко храна.
Глас кимна и се строполи на леглото до Люк. Сви се до него, положи ръка на гърдите му и усети биенето на сърцето му под дланта си. Заслуша се в дишането, което вече беше по-равномерно и спокойно.
През дните, прекарани в горската къща, си беше мислила, че всичко, от което се нуждае на този свят, е Люк. Беше обикнала тяхното малко скривалище, техния таен живот, в който никой не ги безпокоеше и можеха по цял ден да бъдат сами. Но сега, след като беше толкова близо до това да го изгуби и беше изпитала собствените си сили по начини, за които дори не бе подозирала, че са възможни, Глас си беше променила мнението. Заобиколена от тези хора, които се трудеха толкова усилено и полагаха такава грижа за останалите, Глас разбра, че двамата с Люк се нуждаят от нещо повече от един от друг. Нуждаеха се от общността си. Бяха си у дома.
Глава 30
Кларк
Вървяха в мълчание. Чуваше се единствено хрущенето на листата под подметките на ботушите им и шумоленето на вятъра в дърветата. Листата бяха изсветлели в бликащи от енергия жълти, меки оранжеви и наситени червени нюанси. Ако не се налагаше да си гледа в краката, Кларк щеше през цялото време да се взира нагоре. Измежду дърветата извираха слънчеви лъчи, които обливаха Кларк, Белами и Уелс в златисто сияние. Въздухът беше много по-хладен, отколкото беше преди дни, и беше напоен с ароматно, богато ухание.
Кларк потрепери — щеше ѝ се да беше облечена с друго яке. Складираха кожите на всяко животно, което Белами и останалите ловци носеха, но колекцията им все още беше доста скромна. Оставаше им много време, докато съберат достатъчно кожи за всички.
Без да говори, Белами я обгърна с ръка и я претегли към себе си, докато продължаваха пътя си през гората. Макс беше изпратил вест, че погребението на Саша ще се състои утре, затова те вървяха към Маунт Уедър.
Уелс беше избързал малко напред, но Кларк знаеше, че за него така е по-добре, и не го повика. В целия хаос и вълнението от последните няколко дни на Уелс изобщо не му беше останало време да осмисли загубата си и очевидно беше благодарен за възможността да остане насаме с мислите си. Въпреки това все още ѝ се късаше сърцето за него, като наблюдаваше как накланя глава назад и оглежда дърветата — сякаш очакваше Саша всеки момент да скочи от някое от тях. Или навярно поглъщаше гледката на ярко обагрените листа, опитвайки се да приеме факта, че никога повече няма да споделя със Саша колко са красиви, никога вече няма да види как политат надолу и кацат на тъмната ѝ коса. Това беше най-лошата част от загубата на близък човек — да намериш място за съхранение на всички мисли и чувства, които иначе би споделил с него. Докато Кларк вярваше, че родителите ѝ са мъртви, на моменти беше убедена, че сърцето ѝ ще се пръсне от усилието да ги побере всичките.