Толкова съсредоточено се беше заслушала в промените в тоналностите на статичния шум, че не долови тропота на тежки стъпки по коридора почти докато не се озоваха точно пред вратата. Сигурно е станало по-късно, отколкото си мисля.
Кларк се завъртя в стола си и погледна към вратата.
— Белами? — извика тя. — Ти ли си? Макс?
В коридора се възцари тишина, когато който и да беше там спря на прага. Кларк се надигна от стола и косъмчетата по тила ѝ настръхнаха. Белами определено би съобразил, че сега не е най-подходящият момент да ѝ погажда номера — не и след всичко, което бяха преживели. Възможно ли беше враждебните земнородни да са се завърнали?
В стаята една след друга пристъпиха две фигури. Преди Кларк да е осъзнала какво се случва, вече я прегръщаха два чифта ръце, а тя плачеше от радост.
Не беше Белами.
Бяха родителите ѝ.
На следващата сутрин Кларк, Уелс и Белами стояха рамо до рамо на един отвесен склон с изглед към реката и трепереха в студения мрак. От земята стърчаха многобройни редици камъни, а в този ранен час имената, издълбани по тях, бяха нечетливи. Макс беше застанал над празен гроб и се взираше мълчаливо в него. Тялото на Саша почиваше наблизо, плътно увито в саван с цвета на почвата, която скоро щеше да я обгърне.
Кларк беше разговаряла с родителите си цяла нощ, ако „говорене“ изобщо беше правилната дума, с която да опише изливащия се в продължение на часове поток от думи, ридания и смях, след като отново се бяха събрали. И двамата ѝ родители бяха значително отслабнали в сравнение с последния път, в който ги беше видяла, в поникналата брада на баща ѝ се виждаха много сиви косми, но с изключение на това, и двамата си изглеждаха съвсем същите.
Когато най-накрая успя да спре да плаче, майката на Кларк беше отприщила поредицата от въпроси — интересуваше се от всичко, което се беше случило по време на процеса на Кларк, затварянето ѝ и последвалото ѝ пътуване до Земята. Баща ѝ обаче едва успя да обели дума. Всичко, което можа да направи, беше само да се усмихва, да се взира в Кларк и да я държи за ръка, сякаш се страхуваше, че тя всеки момент ще се изпари във въздуха.
Кларк им разказа как я бяха измъкнали от килията ѝ, за свирепата катастрофа, за Талия, Уелс, Белами и Саша. Докато говореше, имаше чувството, че става някак по-лека. Като че ли повече от година беше носила със себе си два комплекта спомени — за това какво наистина се беше случило и как си представяше, че биха реагирали родителите ѝ на него. А сега всеки път, щом баща ѝ се усмихнеше или майка ѝ ахнеше, част от тяхната тежест се отронваше. От своя страна Кларк отчаяно искаше да чуе какво бяха правили родителите ѝ на Земята, но когато майка ѝ приключи с разпита си, вече наближаваше зазоряване.
Решиха, че е по-добре родителите ѝ да останат в Маунт Уедър, вместо да се появят изневиделица на погребението на Саша. Макар да се бяха разбирали добре със земнородните, споменът за предателството на първите колонисти все още беше пресен.
Застанала между Белами и Уелс, Кларк изпитваше странна смесица от въодушевление и скръб. Явно такова беше положението на Земята. Случваха се прекалено много неща, прекалено много наведнъж, за да ги преработиш някога, за да почувстваш една-единствена емоция.
Тя се обърна да погледне Уелс, като се чудеше дали и той изпитва същото, или неговата мъка беше погълнала всичко.
Слънцето пропука хоризонта и изпрати оранжеви и розови лъчи като вестители, които да обагрят небето преди появата му. В този момент Макс се сбогуваше с единственото си дете. С дрезгав глас, от който сърцето на Кларк се късаше, той сподели някои от любимите си спомени за Саша — част от тях предизвикаха смях сред събралите се земнородни, а други накараха стотици очи да заблестят от сълзи.
Щом избърса една сълза от собственото си око, Макс махна към Уелс и го попита дали и той би искал да каже нещо. Уелс кимна, пусна ръката на Кларк и излезе напред, за да говори.
— Връзката, която чувстваме с други хора, не е ограничена от география или местоположение — поде той. Макар Кларк да виждаше, че той трепери, гласът му беше силен и ясен. — Двамата със Саша израснахме в два различни свята и всеки от нас беше любопитен и мечтаеше за онова, което се крие отвъд. Аз наблюдавах отгоре, без да знам със сигурност дали хората са оцелели на Земята. Не знаех дали някога отново ще стъпим на тази планета и дали това ще се случи, докато още съм жив. А тя е гледала нагоре — той посочи избледняващите звезди, които все още личаха слабо на фона на тъмносиньото небе — и се е питала дали има някой там. Дали някой е преживял пътуването до Космоса? Успели ли са хората да останат живи в продължение на всички тези столетия? И на двама ни се е струвало невероятно някога да получим отговори на въпросите ни. Но милиони мънички сили ни тласнаха един към друг и ние получихме нашите отговори. Намерихме се, макар да беше само за миг. — Уелс си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Саша беше моят отговор.