Кларк потрепери, но този път не от студа. Уелс се беше изразил перфектно. Всичко, свързано с преживянията им на Земята, беше толкова невероятно, толкова смайващо. И въпреки това тези месеци бяха по-истински за нея от всички онези години, които беше прекарала в Колонията. Кларк едва си спомняше какво представляваха утрините без свеж въздух, росна трева и птичи песни. Вече не можеше да си представи да работи часове наред в медицинския център под флуоресцентните лампи, вместо да помага на пациентите си да се излекуват на слънчевата светлина, за която бяха създадени телата им.
Опита се да си представи как би изглеждало бъдещето ѝ, ако нищо от това не се беше случило — ако не беше казала на Уелс за експериментите на родителите си, ако той не ги беше докладвал на баща си, ако не я бяха затворили, ако Уелс не беше повредил въздушния шлюз, ако Стоте никога не бяха стъпили на Земята — но картината просто се разтвори в мрака. Там нямаше нищо освен миналото. Това тук беше животът ѝ в настоящето.
Кларк проследи как няколко приятели на Саша повдигат тялото ѝ и нежно го полагат в земята. Сбогува се тихо, шепнешком с момичето, което им беше помогнало да превърнат Земята в техен дом, което отново беше вдъхнало живот на Уелс, когато той беше пропаднал в мрака. Уелс ще се оправи, каза си Кларк, докато го наблюдаваше как се присъединява към земнородните, които хвърляха шепи пръст в гроба. Ако беше научила нещо на Земята, то беше, че Уелс е по-силен, отколкото предполага. Всички те бяха.
Белами хвана Кларк за ръка, приведе се към нея и прошепна:
— Не трябва ли да отидем да нагледаме родителите ти?
Тя се обърна към него и наклони глава настрани.
— Не мислиш ли, че е твърде рано да се запознаваш с родителите ми? — подразни го тя. — В края на краищата излизаме от по-малко от месец.
— Един месец земно време се равнява на около десет космически години. Не си ли съгласна?
Кларк кимна.
— Прав си. Май това означава и че не мога да ти се ядосам, ако решиш да скъсаш с мен след няколко месеца, понеже всъщност ще са си няколко десетилетия.
Белами уви ръце около кръста ѝ и я притегли към себе си.
— Искам да прекарам еони с теб, Кларк Грифин.
Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Радвам се да го чуя, защото вече няма връщане назад. Оставаме тук завинаги.
Когато изрече тези думи, я обгърна особено умиротворение, което мигновено смекчи болката от изминалия ден. Беше истина. След като в продължение на три столетия отчаяно се бяха опитвали да се върнат на Земята, бяха успели. Най-накрая си бяха у дома.
Благодарности
Неописуемо благодарна съм на невероятно талантливия екип на „Алой“. Джош, творческите ти инстинкти са по-точни дори и от замаха ти със стика за голф и е удоволствие човек да наблюдава как работи умът ти. Сара, твоята интелигентност и добрина създават атмосфера, в която историите могат да разцъфтят, и ме карат да се чувствам, все едно съм си у дома. Лес, благодаря ти, че вярваше в този проект и че използва специалния си вид магия, за да му помогнеш да полети.
Огромни космически прегръдки за Хедър Дейвид, чиито креативност и упорство доведоха до един от най-хубавите дни в живота ми. Благодаря и на Роми Голанд и Лиз Дрезнър, че превърнаха моята бърканица от думи във великолепна книга.
Оставам в страхопочитание към Джоел Хобейка, която ме зашеметява с таланта си, необикновения си подход към разказването на истории и способността си да направи всичко по-забавно. Същото се отнася и за Ани Стоун — най-умната и вдъхваща увереност редакторка, която един писател може да си пожелае.
Милиони благодарности на изключителния екип на „Литъл Браун“ за целия труд, креативността и издателската прозорливост. Специални благодарности и на очарователната ми редакторка Пам Грюбер, чиято проницателна визия за поредицата ни държа в релси, както и на страхотната ми пиарка Хейли Патерсън.
Чувствам се невероятна късметлийка да работя и с „Ходър и Стаутън“, които ме отвяха с предаността и ентусиазма си към „Стоте“. Благодаря в частност на Кейт Хауърд, Емили Кичин и Бека Мънди, че издигнаха дом за мен (и още сто малолетни престъпници) на отсрещния бряг на езерото.