— Зависи — каза тя енергично, като загаси цигарата си, — какъв му е хендикапът. — Тя погледна часовника си. — Боже, наистина ли е толкова късно? Трябваше вече да съм на път. — Тя грабна чантата си и стана от стола, Моли и Джудит станаха също. — Кажете на Филис, че чаят беше великолепен. Това момиче ще ти липсва. Дали вече си е намерила друга работа?
— Не мисля, че е търсила особено старателно.
— Тя е съкровище за някой късметлия. Не, не звъни да дойде. Джудит ще ме изпрати. И ако не се видим преди Коледа, Моли, пожелавам ти страхотно прекарване. Звънни ми, когато се върнеш. Кажи ми кога искаш да пренесем нещата на Джудит в Уинтъридж. Джудит, ще купим колелото в началото на великденската ваканция. И без това преди нея няма да ти трябва.
1936
Мрачната сутрин беше толкова студена, че Джудит както бавно вървеше, усещаше носа си като отделно тяло, замразено към лицето й. Миналата вечер, когато си лягаше, стаята беше толкова ледена, че не отвори прозореца, а само дръпна пердетата и сега през замръзналите фигурки на стъклото проблясваше жълтата светлина на уличната лампа. Не се чуваше никакъв звук. Може би беше още полунощ. Тогава чу хлопане на конски подкови — беше колата на млекаря и разбра, че вече е сутрин.
Сега трябваше да направи огромно усилие и да покаже физическа смелост. Едно, две, три! Измъкна ръка изпод топлата завивка и я протегна към ключа на лампата до леглото. Новият й часовник — от чичо Боб — един от най-хубавите й подаръци — показваше седем и четиридесет и пет.
Тя бързо вмъкна ръката си обратно под одеялата и я стопли между коленете си. Нов ден. Последният. Чувстваше се леко потисната. Коледната ваканция беше свършила и се връщаха вкъщи.
Стаята, в която спеше, беше мансарда в къщата на леля Биди и следващата хубава след най-хубавата гостна. В нея на първия етаж настаниха майка й и Джес, но Джудит предпочете тази със скосените тавани, капандура и пердета от кретон на цветя. Най-лошото в нея беше студът, защото слабата топлина от долните стаи не достигаше до последната площадка на стълбището. Леля Биди й даде малка електрическа печка и с нейна помощ, както и с две шишета с топла вода, криво-ляво успяваше да се постопли.
Защото точно преди Коледа температурата падна застрашително. Задава се студена вълна, предупреждаваха синоптиците по радиото, но това не беше достатъчно да подготви хората за арктическия студ, който настъпи оттогава. Когато семейство Дънбар пътуваше из страната с „Корнуелска Ривиера“, мочурливата равнина Бодмин беше побеляла от падналия сняг и слизането в Плимут беше като пристигане в Сибир с пронизващия вятър, който засипваше перона със суграшица.
Това си беше за съжаление, защото леля Биди и чичо Боб живееха сякаш в най-студената къща в Кристендъм. Вината не беше тяхна, защото тя им се полагаше поради работата на чичо Боб като капитан, отговарящ за Кралския флотски инженерен колеж в Кийхам. Къщата беше построена на обърната на север тераса, беше висока и с тънки стени и теченията свистяха в нея. Най-топлото място беше кухнята в сутерена, но тя беше територия на готвачката госпожа Клийз и на пенсионирания оркестрант от Кралската флота Хобс, който идваше всеки ден, за да лъска обувките и да носи въглища. Хобс си го биваше, с бяла коса, напластена мазно върху плешивото петно на главата му, и очи, блестящи и разбиращи като на кос. Пръстите му бяха пожълтели от тютюна, а лицето му — набраздено, обрулено и спечено като стара чанта. Ако вечер имаше парти, той се издокарваше, слагаше си бели ръкавици и поднасяше питиетата.
А там често правеха партита, защото напук на смразяващия студ тази Коледа беше наистина вълшебна, точно за каквато Джудит винаги беше мечтала и вече беше започнала да мисли, че никога няма да преживее. Но Биди, която никога нищо не правеше наполовина, беше украсила цялата къща — като брониран боен кораб, както отбеляза чичо Боб — и коледната й елха, изправена в хола, изпълваше стълбището със светлина, блясък, трепкащи гирлянди и мирис на смола, и тази Коледа беше най-великолепната, която Джудит беше виждала някога. И другите стаи бяха също толкова празнични — със стотици коледни картички, завързани с червени панделки, с гирлянди от бодлива зеленика и бръшлян, обрамчили камината, а в трапезарията и всекидневната големи огнища с въглища горяха непрекъснато като корабни котли, подклаждани от Хобс и засипвани всяка вечер с въглищен прах, така че никога не угасваха.
Човек можеше да прави какво ли не, толкова неща ставаха през цялото време. Обеди и вечери с последвали танци на грамофон. Непрекъснато се отбиваха приятели на чай, на питие и ако случайно настъпеше затишие или се окажеше свободен следобед, леля Биди никога не се изкушаваше от малкото покой и веднага предлагаше ходене на кино или на откритата ледена пързалка.