Джудит разбра, че майка й беше напълно изтощена и от време на време се тътреше нагоре по стълбите за кратка почивка в леглото си, като оставяше Джес на грижите на Хобс. Джес харесваше него и госпожа Клийз повече от всички други и прекарваше повечето време в сутеренната кухня, където я хранеха с неподходящи сладки. Това беше голямо облекчение за Джудит, на която много й харесваше да се забавлява, без мъничето постоянно да се мотае в краката й.
От време на време, разбира се, и Джес се включваше в празника. Чичо Боб беше купил билети за пантомима и отидоха всички заедно с друго семейство, като заеха дяла редица столове. Чичо Боб купи програми за всеки и голяма кутия с шоколади. Но когато се появи Господарката с червена перука, корсети и широки алени шалвари, Джес стана много неспокойна и запищя от страх с такъв неистов рев, че мама трябваше бързешком да я изведе навън и вече не се върнаха. За щастие това стана скоро след началото, така че останалите можаха спокойно да се насладят на шоуто.
Чичо Боб беше най-добрият. Да си с него, да го опознаваш, беше несъмнено най-високата точка на ваканцията. Джудит никога не беше подозирала, че бащите могат да бъдат толкова ценни, толкова търпеливи, интересни, забавни. Понеже беше ваканция, той не трябваше да ходи в колежа всеки ден, така че имаше много свободно време и те прекарваха голяма част от него в тази светая светих — кабинета му, където той й показваше албумите си със снимки, даваше й да пуска плочи на грамофона и я учеше да пише на очуканата преносима пишеща машина. А когато ходеха да се пързалят с кънки, именно той я подкрепяше на пързалката, докато тя успя да се почувства уверено на леда. По време на парти той винаги се стараеше да не е забравена, запознаваше я с всичките си гости, сякаш вече беше голяма.
Баща й, макар и обичан, макар и да й липсваше, никога не е бил толкова забавен. Като призна това пред себе си, Джудит се почувства малко виновна, защото през последните две седмици беше прекарвала толкова хубаво, че почти не се беше сещала за него. За компенсация сега тя мислеше за него много упорито, но първо трябваше да си представи Коломбо, защото той беше именно там, а това беше единственото място, където тя можеше да накара образът му да оживее. Но това беше трудно. От Коломбо беше минало много време. Мислиш си, че можеш да възстановиш в паметта си всяка подробност, но времето беше замъглило остротата на спомена също както от светлината избеляват старите снимки. Тя търсеше възможност по някакъв начин да запечата тези спомени в паметта си.
Коледа! Коледа в Коломбо е незабравима, та дори само защото е толкова несъвместима с нашата, с толкова блестящо тропическо небе, убийствената жега, подвижните води на Индийския океан, ветреца, разрошващ палмите. В къщата на Гал Роуд на Коледа тя беше отваряла подаръците си на проветривата веранда под звука на разбиващите се вълни, а коледната вечеря беше не от пуйка, а традиционно блюдо с къри в хотел „Гал Фейс“. Много други хора също празнуваха, така че това малко приличаше на огромно детско парти, където всички носят хартиени шапки и надуват свирки. Тя си спомни трапезарията, пълна със семейства, всички ядяха и пиеха прекалено много. Прохладният бриз, който навлизаше в стаите от океана. Перките на вентилаторите на тавана, които бавно се въртяха.
Това помагаше. Сега вече тя ясно си го представи. Татко, седнал начело на масата със синя хартиена корона, осеяна със златни звезди. Питаше се как ли е прекарал тази своя самотна Коледа. Когато те го напуснаха преди четири години, един несемеен приятел се премести при него, за да му прави компания. Но някак си беше трудно да си ги представи двамата, отдадени на празнично веселие. Може би накрая са отишли в клуба с всички други неженени и сломени вдовци. Тя въздъхна. Допускаше, че й липсва, но не беше лесно да продължава да ти липсва някой, когато си живял без него толкова дълго и единствената връзка са били ежемесечните му писма, които вече са на три седмици, когато пристигат, и вече не са толкова вдъхновяващи.
Новият й часовник показваше осем. Време е да става. Сега. Едно, две, три. Отметна завивките, скочи от леглото и излетя да включи електрическата печка. След това много бързо се омота в халата си и пъхна босите си крака в пантофите от овча кожа.
Коледните й подаръци бяха акуратно подредени на пода. Взе малкото си куфарче, китайско, направено от плетена ракита, с дръжка и малки закопчалки, за да не се отваря, и го остави долу, напълно готово да поеме съкровищата й. Сложи в него часовника и двете книги, които й беше дала леля Биди: новата на Артър Рансъм със заглавие „Зимна ваканция“ и красив екземпляр в кожена подвързия на „Джейн Еър“. Книгата изглеждаше много дебела, с едър печат, но в нея имаше толкова много илюстрации, цветни табла, защитени с листове прозрачна хартия, толкова примамливи, че Джудит изгаряше от нетърпение да започне да я чете колкото може по-скоро. Следваха вълнени ръкавици от бабите й, стъклен глобус с течност, който при разклащане избухваше в снежна буря. Той беше от Джес. Мама беше й подарила пуловер, но той малко я разочарова, защото беше с кръгло деколте, а тя бе поискала поло. Обаче леля Луиза надмина всичко и въпреки че беше обещала велосипед, под елхата имаше опакован пакет със зеленика за Джудит и в него дневник за пет години, дебел и подвързан с кожа като библия. Подаръкът й от татко още не беше пристигнал. Той обикновено не успяваше да прати нещата навреме, а и пътуването по пощата траеше много дълго. И все пак това беше нещо, което все още предстоеше и щеше да го очаква. Може би най-хубавият подарък беше от Филис, и беше точно това, от което Джудит имаше нужда — бурканче с лепило със собствена малка четчица и малка ножица. Тя ще ги държи в заключено чекмедже на бюрото си, далече от пакостливите пръстчета на Джес, а когато й дойде вдъхновение и реши да направи или изреже нещо, да залепи пощенска картичка в личния си албум за изрезки, нямаше да ходи да иска от нея ножица (която все не можеше да се намери), нито пък ще трябва да си прави сама лепило от брашно и вода. То никога не ставаше добро и миришеше ужасно. Притежаването на тези два непретенциозни предмета даваше на Джудит прекрасното чувство за независимост.