Може би те би трябвало да имат и дъщери. Може би даже много деца. Но имаха само Нед, отпратен в първоначалното училище, когато беше на осем години, а после в Дартмут. Годините отлетяха толкова бързо и сякаш едва вчера той беше още мъничък, любим, с бебешки бузки и ленено жълта коса, с мръсни колене и твърди, топли малки ръчички. Сега беше на шестнадесет и висок почти колкото баща си. Преди да се усетят, той ще завърши училището и ще бъде изпратен в морето. Ще е пораснал. Ще се ожени. Ще създаде собствено семейство. Въображението на Биди я понесе напред. Въздъхна. Да стане баба никак не я привличаше. Беше млада. Чувстваше се млада. Средната възраст трябваше на всяка цена да се държи притисната до стената.
Вратата се отвори и Хобс влезе със скърцане в стаята с поднос закуска и кана черно кафе. Остави я на котлона до бюфета и приближи, за да поднесе пощата на таблата пред нея. Искаше й се той да направи нещо със скърцащите си обувки.
— Много е студено тази сутрин — отбеляза той с удоволствие. — Всички вадички са замръзнали. Поръсих със сол стълбите пред вратата.
Биди каза само: „Благодаря, Хобс“, защото ако бе отговорила на наблюденията му, той щеше да остане и да бъбри до безкрайност. Разочарован от отчужденото й мълчание, Хобс навъсено смукна зъбите си, намести една вилица на масата, за да оправдае присъствието си, и накрая излезе разочарован. Боб продължаваше да чете вестника си. Биди прехвърли пощата. Нямаше картичка от Нед, а писмо от майка й, може би с благодарност за плетения шал за колене, който беше й изпратила за Коледа. Взе нож, за да отвори плика. Докато го правеше, Боб затвори вестника, сгъна го и силничко го захвърли на масата.
Биди вдигна очи.
— Какво има?
— Разоръжаване. Обществото на народите. И не ми харесва миризмата на това, което става в Германия.
— О, Боже! — Мразеше да го вижда потиснат или загрижен. Тя самата четеше само ободряващи новини и бързо обръщаше страницата, ако заглавията изглеждаха мрачни.
Той погледна часовника си.
— Време е да тръгвам.
Дръпна назад тежкия си стол и стана. Висок, добре сложен мъж, фигурата му изглеждаше още по-масивна в полумрака, с двуредна, закопчана със златни копчета куртка. Лицето му, гладко избръснато, с остри черти, беше засенчено с чифт рошави вежди, а гъстата му стоманено сива коса лежеше гладко на главата му, безпощадно подстригвана и твърдо контролирана с марков брилянтин и чифт четки.
— Хубав ден — каза Биди.
Той погледна празната маса.
— Къде са другите?
— Още не са слезли.
— Кога тръгва влакът им?
— Следобед. Пътуват с „Ривиера“.
— Мисля, че няма да успея. Ще можеш ли да ги изпратиш?
— Разбира се.
— Кажи им довиждане и от мен. Кажи го и на Джудит.
— Тя ще ти липсва.
— Аз… — Неемоционален човек, или по-скоро човек, който не показва чувствата си, той търсеше подходящите думи. — Не ми харесва да мисля за нея, че е изоставена. Оставена сама на себе си.
— Няма да е оставена сама на себе си. Луиза ще е с нея.
— Необходимо й е повече от това, което Луиза може да й предложи.
— Знам. Винаги съм мислела, че Дънбарови са най-скучният екип на света. Но това е положението. Моли се омъжи за семейство и явно беше погълната от тях. Не можем с теб да направим кой знае колко по въпроса.
Той се замисли над това, загледан през прозореца към студената, мрачна сутрин, като подрънкваше с монетите в джоба си.
— Винаги можеш да я каниш у нас за няколко дни. Имам предвид Джудит. През ваканциите. Много ли би те затруднило това?
— О, ни най-малко. Но се съмнявам, че Моли ще разреши. Тя започна да се извинява, че не би искала да обиди Луиза. Сестра ми е под нейно влияние, нали знаеш? Луиза се отнася с нея като с глупачка, но тя никога и гък не казва.