Бяха имали хубави моменти, защото тя обичаше да пътува и никога не отказваше да вдигне платната, да си събере багажа и да се присъедини към Боб, където и да го изпращаха. Двете години в Малта бяха най-хубавите, но и никоя от останалите не е била лоша. Не, нямаше никакво съмнение. Имала е много голям късмет.
Часовникът на камината в трапезарията удари на половин час. Осем и половина, а Моли още не се появява? Махмурлукът на Биди вече беше поотслабнал и тя реши, че е време да запали цигара. Отиде да вземе една от сребърната табакера на бюфета и по обратния път взе вестника на Боб, за да прегледа заглавията. Не предлагаха весело четиво и тя разбра защо Боб беше изглеждал толкова нехарактерно вкиснат. Испания беше изправена пред кръвопролитна гражданска война, а хер Хитлер произнасяше шумни речи за ремилитаризацията на Рейнланд, в Италия Мусолини се хвалеше с нарастващата си морска мощ в Средиземно море. Нищо чудно, че Боб скърцаше със зъби. Той не можеше да понася Мусолини, когото наричаше дебел фашист, и не се съмняваше ни най-малко, че за да спре с бомбастичните приказки, са достатъчни само два-три залпа от предната палуба на някой британски военен кораб.
Всичко беше малко плашещо. Тя пусна вестника на пода и се опита да не мисли за Нед, шестнадесетгодишен, поверен на кралската флота и готов за борба като зрял плод. Вратата се отвори и влезе Моли.
Биди не се обличаше за закуска. Обикновената й удобна дреха се наричаше домашна роба, и тя всяка сутрин я навличаше върху нощницата си. Така че видът на Моли, спретнато издокарана и обута, със старателно вчесана коса и с лек дискретен грим на лицето, предизвика бодване от сестринско раздразнение.
— Съжалявам, че закъснях.
— Не си закъсняла. Пък и няма значение. Добре ли спа?
— Не особено. Ставах и лягах цяла нощ. Горката Джес сънуваше кошмари и ме държеше будна. Сънувала, че Господарката от пантомимата е дошла в стаята и се опитва да я целуне.
— Коя, онази с корсетите и всичките джунджурии? Не мога да си представя нещо по-лошо.
— Тя все още спи, горкото животинче. Джудит още ли не е идвала?
— Може би си опакова багажа. Не се тревожи за нея. Ще дойде всеки момент.
— А Боб?
— Излезе. Работата го зове. Отпуската свърши. Каза да ви предам довиждане. Ще ви закарам всичките до гарата. Хапни нещо — госпожа Клийз е сготвила наденички.
Моли отиде до бюфета, вдигна капака на съда с наденички, опита да вземе една, поколеба се и я върна обратно. Наля си кафе и отиде при сестра си.
Биди вдигна вежди.
— Не си ли гладна?
— Всъщност не съм. Ще си взема малко препечен хляб.
Претенциите за красота на Моли Дънбар се криеха зад необикновено момичешкия й вид, подредената светла коса, кръгли странни очи, които отразяваха само нещо като смутена невинност. Не беше умна жена, винаги бавно схващаше вицовете, приемаше всяко наблюдение за чиста монета, колкото и да беше натоварено с двусмислие. Мъжете бяха склонни да намират това доста чаровно, защото ги караше да се чувстват по-силни, но патентованата й прозрачност дразнеше Биди. Сега обаче тя изпита известна загриженост. Забеляза, че под нежната пудра имаше тъмни сенки под очите на Моли и страните й бяха необикновено бледи.
— Добре ли си?
— Да. Просто не съм гладна. И страдам от безсъние. — Тя отпи от кафето си. — Мразя да не спя посред нощ. Сякаш си бил в друг свят и всичко става много по-мъчително.
— Кое е най-ужасно преди всичко?
— О, не знам. Просто всичко, което трябва да свърша, когато си отида вкъщи. Да купя училищни дрехи за Джудит, да организирам всичко. Да заключа къщата. Да опитам да помогна на Филис да си намери друга работа. След това да отида в Лондон, да хвана парахода и да се върна в Коломбо. Всичко това беше изчезнало от главата ми, докато бях тук с вас, хич и не помислях за него. Сега трябва да започна отново да бъда разумна. И понякога мисля, че ще е нужно просто да опитам да прекарам няколко дни с родителите ни. Което създава поредното усложнение.
— Трябва ли да ходиш?
— Да, мисля, че наистина трябва.
— Ти просто умираш за наказания. Получих писмо от майка ни.
— Всичко наред ли е?
— Не. Нищо не е наред както винаги.
— Аз дори се чувствам виновна, че ги оставихме сами на Коледа.
— Аз пък не — остро каза Биди. — Поканих ги, разбира се. Винаги го правя, но се моля да откажат. Слава Богу, те ми представиха всичките си обикновени извинения: заетостта на баща ни, сняг по пътищата, колата издавала странен шум, ревматичните болки на майка. Те са невъзможни. Не могат да излязат от коловоза. И не помислят да разведрят живота си, защото няма да има от какво да се оплакват.