— О, да. Дори да не се връщах в Цейлон, бих я изпратила там. Училището в Порткерис беше чудесно като обучение, но децата в него са една голяма смесица. Най-добрата й приятелка беше дъщерята на бакалина.
— В това няма нищо лошо.
— Така е, но то не води доникъде, нали? В обществото, имам предвид.
Биди се разсмя.
— Честно казано, Моли, ти винаги си била ужасен сноб.
— Не съм сноб. Но хората имат значение.
— Да, категорично е така.
— Сега пък накъде биеш?
— Луиза.
— Не я ли харесваш?
— Толкова, колкото и тя мен. Категорично не бих прекарала ваканцията си с нея.
Това предизвика у Моли моментално вълнение.
— О, Биди, моля те, не се набърквай и не започвай да възразяваш. Всичко вече е уредено окончателно и няма какво да се обсъжда.
— Кой ти каза, че смятам да възразявам? — каза Биди и веднага започна с възраженията. — Тя е такава закоравяла стара кокошка. Толкова досадна с безкрайния си голф и бридж и светия храм на голф клуба. Толкова е неженствена, толкова е закостеняла, толкова… — Биди сви вежди, търсейки точната дума, но стигна само до „лишена от топлота“.
— Всъщност силно грешиш. Тя е много мила. За мен тя е мощна опорна колона. Сама предложи да вземе Джудит. Не се наложи да я моля. Това е благородно. И ще й купи велосипед. Това също е щедро, защото те са ужасно скъпи. Но най-важното е, че на нея можеш да разчиташ. Тя ще даде на Джудит сигурност. Няма да се притеснявам…
— Може би на Джудит й трябва повече от сигурност.
— Например?
— Емоционално пространство, свобода да расте в собствената си посока. Скоро ще стане на петнадесет. Ще трябва да разпери крила, да намери себе си. Да намери собствени приятели. Да има известни контакти с другия пол…
— Биди, надявах се да не намесваш секса в разговора. Тя е прекалено малка, за да се замисля за такива неща…
— О, стига, Моли, време е вече да пораснеш. Не я ли видя през последните две седмици. Тя просто разцъфна от многото забавления, които осигурихме тук. Не можеш да я ограничаваш от съвършено естествените удоволствия на живота. Не искаш да стане като нас, изолирани от условията на възпитанието ни и досадно вдървени?
— Няма значение какво мисля. Казвам, че е твърде късно. Тя отива при Луиза.
— Въпреки всичко! Знаех си, че така ще постъпиш.
— Тогава защо въобще повдигаш въпроса?
На Биди й се поиска да я удари, но си помисли за Джудит и успя да потисне нарастващото си раздразнение. Вместо него опита друг, по-мек подход. Кротко убеждаване.
— Но няма ли да й е забавно да идва при нас от време на време? Чакай, не бързай да се ужасяваш, това е напълно осъществимо предложение. Всъщност е идея на Боб. Привързал се е към нея. За нея това ще е разнообразие, а и за Луиза ще е кратка почивка.
— Аз… Ще трябва да обсъдя това с Луиза.
— О, за Бога, Моли, прояви малко и свой собствен здрав разум…
— Не искам да разстройвам Луиза…
— Понеже Луиза не ме одобрява.
— Не, а защото не искам да обръщам лодката, да обърквам Джудит. Не точно сега. О, моля те, разбери ме, Биди. Може би по-късно…
— Може и да няма по-късно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Моли видимо разтревожена.
— Прочети вестниците. Немците приеха националсоциализма, но Боб вярва на хер Хитлер само в това, че може да го изхвърли. Същото важи и за дебелия стар Мусолини.
— Имаш предвид… — Моли преглътна — война?
— О, не знам. Но не мисля, че трябва да разпиляваме много личния си живот, защото може би много скоро няма да го имаме въобще. И мисля, че причината да пилееш своя сега е, че не искаш Джудит да дойде при мен. Смяташ, че ще й повлияя зле, предполагам. Всички тези вредни партита и разни млади лейтенанти, които се навъртат наоколо. Така е, нали? Можеш да си признаеш.
— Не е това! — Всичко се превърна в истинска кавга, след като и двете бяха повишили тон. — Знаеш, че не е така. И съм признателна. Вие с Боб бяхте толкова добри.
— За Бога, това прозвуча като покаяние. Ще ни гостувате на Коледа, всички ще прекараме много добре. Това е всичко. Мисля, че си много слаба и много себична. Точно като майка ни… Мразиш хората да се забавляват.
— Не е вярно.
— Да забравим това. — При тези думи Биди, отчаяна, посегна за „Таймс“, отвори го и се скри зад него.
Мълчание. Моли, разбита от ужаса на всичко, от възможността за нова война, от объркаността на непосредственото й бъдеще и от това, че Биди й е сърдита, седна разтреперана от вълнение. Не беше честно. Тя правеше всичко възможно. Грешката не беше нейна. Напрегнатата тишина се проточи и тя откри, че не може да я понася нито миг повече. Дръпна ръкава на жилетката си и погледна часовника си.