Но по-страшна от всичко беше перспективата за пансиона. Уорън бяха една тясно свързана фамилия и Хедър не можеше да си представи по-зла съдба от това да бъде отделена от родителите си и двамата си по-големи братя — и двамата хубави и с гарвановочерни коси като баща си. В училището на Порткерис бяха известни с лудориите и лошотиите си, но след като се преместиха в окръжното училище в Пензанс донякъде бяха укротени от един ужасяващ директор и заставени да седнат над книгите си и да влязат в пътя. Но все пак те бяха най-забавните на света и именно те бяха научили Хедър да плува, да кара колело и да лови скумрия от тяхната недодялана дървена лодка. А какво забавно може да има, когато си заобиколен само от момичета? Няма значение, че „Сейнт Урсула“ е в Пензанс и само на десет мили оттук. Десет мили значи завинаги, когато трябва да живееш далече от мама и татко, от Педи и Джоуи.
Обаче явно горката Джудит нямаше избор. Баща й работеше в Коломбо, Цейлон, и от четири години тя, майка й и малката й сестра живееха разделени от него. Сега госпожа Дънбар и Джес се връщаха в Цейлон, а Джудит оставаше сама без ни най-малка представа кога отново ще види майка си.
Но, както госпожа Уорън имаше навика да казва, няма смисъл да плачеш над разсипаното мляко. Хедър отчаяно търсеше какво ободряващо да каже.
— Ами ще има ваканции.
— С леля Луиза.
— Е, стига, не бъди толкова мрачна. Поне все още ще си тук. Ще живееш в Пенмарън. Помисли си само, леля ти можеше да живее някъде кой знае къде, навътре в страната или в някакво градче, където не познаваш никого. А всъщност ще можем да се посещаваме взаимно. Ще можеш да идваш и ще ходим заедно на плажа. Или на кино.
— Сигурна ли си?
Хедър се обърка.
— Сигурна за какво?
— Ами… Мислех си… дали си сигурна, че ще искаш да идваш да ме виждаш и да ми бъдеш приятелка. Да ходиш чак до „Сейнт Урсула“ и така нататък. Не мислиш ли, че снобея и съм ужасна?
— Я стига! — Хедър с обич я тупна отзад с торбата си за обувки. — За каква ме мислиш?
— Това би било нещо като бягство.
— Ти го правиш да звучи като затвор.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Каква е къщата на леля ти?
— Доста голяма и е точно над игрището за голф. И е пълно с месингови подноси, тигрови кожи и слонски крака.
— Слонски крака? Боже мой, за какво са й?
— За слагане на чадъри.
— Хич не би ми харесало това. Но предполагам, че няма да се налага често да ги гледаш. Ще си имаш твоя стая, нали?
— Да, ще имам. Това е най-хубавата й стая за гости и си има собствен умивалник и място за бюрото ми.
— Изглежда ми съвсем наред. Така и не разбирам защо правиш такъв голям въпрос от това.
— Не правя голям въпрос. Просто това не е моят дом! И там е толкова студено, сурово и ветровито. Нищо чудно, че къщата се казва Уиндиридж[1]. Дори когато навсякъде другаде цари мъртвешко спокойствие, там винаги сякаш някаква хала духа право в прозорците на леля Луиза.
— Брр, прилича на призраци.
— А другото е, че е много далече отвсякъде. Вече няма да мога просто да скоча във влака, а най-близката автобусна спирка е на две мили оттам. А леля Луиза няма да има време да ме вози наоколо, защото винаги играе голф.
— Може би ще те научи да караш.
— Ха-ха!
— Струва ми се, че ще ти трябва велосипед. Тогава ще можеш да ходиш където поискаш и когато поискаш. До Порткерис са само три мили по главния път.
— Блестяща си! И през ум не ми беше минало за велосипед.
— Не знам защо досега не си имала!? Баща ми ми даде моя, когато бях на десет години. Не че има голяма полза от него в този проклет район с всичките му баири, но където отиваш, ще бъде точно на място.
— Много ли са скъпи?
— Около пет паунда за нов. Но можеш да си купиш някой на старо.
— Майка ми много не я бива за тези неща.
— Не мисля, че и другите майки са по-различни. Но не е много трудно да се отиде в магазин за велосипеди. Накарай я да ти го подари за Коледа.
— Вече я помолих за пуловер за Коледа. С поло яка.
— Ами поискай й и колело!
— Не мога!
— Разбира се, че можеш! Тя едва ли ще ти откаже. Като заминаваш и не знае кога пак ще те види, ще ти даде каквото й поискаш. Само действай, докато желязото е горещо — поредната от поговорките на госпожа Уорън.