— Разбира се. — Беше много любезен. Остави книгата си и стана. — Кое от двете? Или може би и двете?
— Не, мисля, че малко чист въздух ще свърши работа.
— Добре.
Той отиде до прозореца. Джудит прибра краката си от пътя му и гледаше как развързва дебелата кожена връзка, спуска прозореца инч надолу и отново я завърза.
— Така добре ли е?
— Идеално.
— Внимавайте да не влязат сажди в очите на момиченцето ви.
— Надявам се да не влязат.
Той се върна на мястото си и взе книгата си. Да слуша разговорите на другите, да наблюдава непознати и да се опитва да отгатне живота им, бяха сред любимите занимания на Джудит. Мама наричаше това „вторачване“. „Не се вторачвай, Джудит“.
Но мама си четеше списанието, така че всичко беше наред.
Джудит скришом го наблюдаваше. Книгата му изглеждаше и огромна, и скучна, и тя се чудеше какво в нея толкова го е погълнало. Не й приличаше на много ученолюбив, какъвто беше широкоплещест и добре сложен. Съвсем як и стегнат, реши тя. Носеше кадифени джинси, сако от туид и дебел сив пуловер с поло яка, а около врата му беше омотан изключително дълъг и стряскащо раиран вълнен шал. Цветът на косата му беше неопределен — нито светла, нито кафява, изглеждаше доста разбъркана и сякаш имаше нужда от хубаво подстригване. Не можеше да види цвета на очите му, защото четеше, но носеше очила с тежки рогови рамки и имаше дълбока цепнатина, прекалено мъжествена, за да бъде наречена трапчинка, в средата на брадата му. Питаше се на колко ли години е и реши, че са около двадесет и пет. Но може би грешеше. Нямаше голям опит с младите мъже и не можеше да е сигурна.
Тя отново се обърна към прозореца. След миг щяха да преминат по Солташ Бридж и тя не искаше да пропусне вида на всички военни моряци на котва в пристанището.
Но Джес имаше други идеи. Вече й беше омръзнало да гледа навън и си търсеше други занимания. Започна да скача нагоре-надолу, после се свличаше от седалката, за да се покатери отново. При това обувката й ритна брадичката на Джудит доста болезнено.
— Ох, седи мирно, Джес.
В отговор Джес запрати Голи към сестра си. За една бройка Джудит щеше да го пусне през отвора на спуснатия прозорец и ужасният Голи щеше да изчезне завинаги. Но вместо това тя го хвана и го хвърли обратно. Той цапна Джес по лицето и тя нададе силен рев.
— О, Джудит! — Майката взе Джес на коленете си. Когато ревът стихна, тя се извини на младежа.
— Съжалявам. Нарушихме спокойствието ви.
Той вдигна очи от книгата и се усмихна. Беше особено чаровна усмивка, която откри равни бели зъби, достойни за реклама на зъбна паста. Тя освети непретенциозните му черти и напълно промени лицето му, така че изведнъж стана хубав.
— Ни най-малко — увери я той.
— От Лондон ли идвате?
Явно й се говореше. Младият човек също изглежда разбра това, защото затвори книгата и я остави настрана.
— Да.
— Бяхте заминали за Коледа?
— Не, работих на Коледа и Нова година. Сега излизам в отпуска.
— Боже, колко жалко! Представям си какво е да работиш на Коледа. С какво се занимавате?
Джудит си помисли, че майка й започва да прекалява с любопитството си, но младежът явно не мислеше така. Всъщност изглеждаше много доволен да разговаря, сякаш беше му омръзнала скучната му книга.
— Аз съм ординатор в „Сейнт Томас“.
— О, доктор!
— Да.
Джудит с ужас си помисли, че майка й се кани да каже: „Прекалено млад сте за лекар“, което би притеснило всички, но тя не го направи. Това обясняваше причината за огромната му тежка книга. Вероятно изучаваше симптомите на някаква неясна болест.
— Не ви е била много забавна Коледата този път.
— Напротив. Коледа в болницата е много весела. Украса в отделението, сестрите пеят коледни песни.
— И сега се връщате вкъщи?
— Да. В Тръроу. Родителите ми живеят там.
— Ние отиваме по-нататък. Почти до края на линията. Бяхме на гости при сестра ми и съпруга й. Той е капитан в Инженерния колеж.
Изглеждаше малко като че ли тя се хвалеше. За да отклони вниманието, Джудит каза:
— Наближава мостът.
За нейна изненада, младежът май се вълнуваше от моста колкото и самата тя.
Трябва да погледна — каза той, изправи се и застана до нея, като се опря с една ръка за края на прозореца. Усмихна й се и тя видя, че очите му са нито зелени, нито кафяви, а на точици, като пъстърва. — Прекалено е хубав, за да го пропусне човек, нали?
Влакът забави ход. Железните ферми на моста издрънчаваха край тях, а далече долу блестеше студената зимна вода, наблъскана с лъскави сиви крайцери и разрушители, катери и малки натоварени лодки, и корабни лодки, всички развяващи белия флаг на кралската флота.