Малкият влак на местната странична линия чакаше край перона. Машината, три третокласни вагона и един първокласен, и фургон за кондуктора. Тя не трябваше да купува билет, защото имаше ученическа карта за целия срок, пък и без това кондукторът, господин Уилямс, я познаваше така добре, както и собствената си дъщеря. Чарли, локомотивният машинист, също познаваше Джудит и беше така добър да позабави влака на спирка Пенмарън, ако тя закъсняваше за училище, като надуваше свирката, докато тя бързаше през градината на къщата Ривървю.
Пътуването с малкия влак до училището и обратно беше нещо, което определено щеше да й липсва, защото линията беше дълга три мили, минаваше покрай забележителна част от брега, в която имаше всичко, което човек би пожелал да гледа. Понеже беше тъмно, сега тя не виждаше навън, докато влакът трополеше по релсите, но нали знаеше, че всичко си е на мястото. Скали и дълбоки прорези, заливи и плажове, прелестни вили, тесни пътечки и мънички поляни, които напролет пожълтяваха от нарциси. После идваха огромните пясъчни дюни, които беше свикнала да смята за свои.
Понякога, когато хората разбираха, че Джудит няма баща, понеже той работеше на другия край на света за престижната корабна компания „Уилсън Маккинън“, я съжаляваха. Колко ужасно е да си без баща! Нима не й липсва? Как ли се чувства човек без мъж вкъщи дори в края на седмиците? Кога ще го види отново? Кога той ще се върне вкъщи?
Тя винаги отговаряше на въпросите уклончиво, отчасти защото не искаше да обсъжда темата, отчасти защото не знаеше как точно се чувства. Тя просто винаги бе знаела, че животът ще бъде такъв, защото така беше с всяко английско семейство от Британска Индия[2], и децата знаеха и приемаха факта, че от ранна възраст продължителните раздели и сбогувания ще бъдат неизбежни.
Джудит беше родена в Коломбо и живя там, докато стана на десет години, което беше с две години по-дълго, отколкото на повечето английски деца беше позволено да остават в Тропиците. През това време семейство Дънбар посети дома си само веднъж по време на годината, която даваше право на продължителна отпуска на баща им, но тогава Джудит беше само на четири години и споменът за този престой в Англия беше замъглен в паметта й.
Тя никога нямаше да чувства Англия като свой дом. Такъв беше Коломбо, просторното бунгало със зелената градина, отделена от Индийския океан с единичната железопътна линия, която водеше на юг към Гейл. Поради близостта на морето сякаш нямаше никакво значение колко беше горещо, защото с големите пенливи вълни винаги нахлуваше свеж бриз, а от тавана големи дървени перки раздвижваха въздуха.
Но неизбежно дойде денят, когато трябваше да напуснат всичко това. Да се сбогуват с къщата и градината, с Амах и иконома Джоузеф и със стария Тамил, който се грижеше за градината. Да се сбогуват с татко! „Защо трябваше да си тръгнем?“, Джудит задаваше този въпрос дори когато той ги закара до пристанището, където стоеше на котва голям параход, който вече набираше пара. „Защото е време да си тръгнем", беше отговорил той. Защото за всяко нещо си има време. Никой от родителите й не й каза, че майка й беше бременна и чак когато след триседмично пътуване се върнаха в сивата Англия с дъжда и студа, Джудит беше посветена в тайната, че се очаква ново бебе.
Понеже нямаха своя къща, в която да се приберат, леля Луиза, инструктирана от брат си Брус, бе взела нещата в свои ръце, намери къщата Ривървю и я нае като мебелирано жилище. Скоро след като се нанесоха, в малката болница на Порткерис се роди Джес. А сега беше дошло време Моли Дънбар да се върне в Коломбо. Джес отиваше с нея, а Джудит оставаше. И ужасно им завиждаше.
Четири години бяха живели в Корнуол. Почти една трета от живота й. И общо взето не бяха лоши години. Къщата беше удобна, имаше място за всички, имаше градина, обширна и богата, която се спускаше надолу по хълма по серия тераси, поляни, каменни стъпала. Както и една ябълкова градина.
Най-хубавото от всичко обаче беше свободата, която беше разрешена на Джудит. За това имаше двойна причина. Моли, погълната от грижите за бебето, имаше малко време да се занимава с нея и беше доволна, че сама се оправя. Освен това, макар че Джудит беше по природа свръхзагрижена и покровителствена към децата си, скоро разбра, че заспалото селце и спокойните му околности не крият никаква заплаха за някое дете.
Изследвайки терена, Джудит колебливо се осмели да премине границите на градината, така че железопътната линия, съседната ферма за теменужки и бреговете на широкото устие на реката станаха площадката й за игри. Ставаше все по-смела и откри алея, която водеше към църква от единадесети век с квадратна нормандска кула и обрулено от вятъра гробище, пълно с древни, покрити с лишеи камъни. Един прекрасен ден, когато се превиваше в опит да разчете написан на ръка надпис на един от тях, беше изненадана от свещеника, който, очарован от интереса й, я въведе в църквата, разказа й част от историята й и й показа главните особености и съкровища. После се изкачиха на кулата и застанаха горе на силния вятър, а той й показа интересните места наоколо. Сякаш целият свят беше се разкрил пред тях като огромна и великолепно оцветена карта: земеделска земя, разграфена като шотландско каре на малки участъци, зелено кадифе на пасищата и кафяво рипсено кадифе на разораната земя, увенчана с грамади камъни, идващи от толкова далечни времена, че беше невъзможно да ги осмислиш. Делтата, в чиито придошли води се отразяваше синьото небе и приличаше на оградено със земя езеро, но не беше никакво езеро, защото се пълнеше и изпразваше от приливите и отливите, които се оттичаха в морето надолу към дълбоките води на пролива, наречен Канала. В този ден приливът на Канала беше син като индиго, но океанът беше тюркоазен, с дълги вълни, които се изливаха върху пустия плаж. Тя видя дългата брегова линия на дюните, която се виеше на север към скалите, където стоеше фарът, а навътре в морето имаше рибарски лодки и небето гъмжеше от крещящи чайки.
2
Британска Индия (Британски Радж) е името на британската колония, просъществувала от XVIII до средата на XX век и обхващаща по-голямата част от Индийския субконтинент, включително днешните държави Индия, Бангладеш, Пакистан и Мианма — бел. ред.