— Умирам от глад.
— Както обикновено. Не ви ли нахраниха на празненството?
— Нахраниха ни. С шафранови кифли. Но още съм гладна.
— Тръгвай тогава, иначе майка ти ще започне да се чуди.
— На какво?
Но Филис каза само:
— Върви да си смениш обувките, а първо си измий ръцете.
Тя така и направи. Изми ръцете си в умивалника, като използва червения калифорнийски сапун на Филис, после неохотно напусна уютната обстановка на кухнята и прекоси хола. Иззад всекидневната се чуваше тих говор на женски гласове. Тя отвори вратата, но тихо, така че за момент двете жени не разбраха за присъствието й.
Те — майка й и нейната зълва Луиза Форестър — седяха от двете страни на камината със сгъваема масичка помежду им. Върху нея имаше бродирана ленена покривка, части от най-хубавия им порцеланов сервиз, както и чинии със сандвичи, студен лимонов кейк, топли кифлички, намазани с крем и конфитюр от ягоди, и два вида бисквити — маслени и шоколадови.
Бяха се устроили много удобно. Кадифените пердета бяха изцяло затворени, запалените въглени проблясваха зад решетката на камината. Стаята не беше нито голяма, нито внушителна и понеже Ривървю беше наето като мебелирано жилище, не беше и кой знае колко добре обзаведено. Избелял кретон красеше фотьойлите, персийски килим покриваше пода, а леките масички и книжни шкафове бяха по-скоро функционални, отколкото декоративни. Но въпреки това при меката светлина на лампата стаята изглеждаше по женски уютна и хубава, защото Моли беше си донесла от Цейлон избрани от нея дреболийки и те, подредени в стаята, допринасяха много за смекчаване на безличието й. Украшения от нефрит и слонова кост, червена лакирана кутия за цигари, синьо — бяла саксия, засадена със зюмбюли, семейни снимки в сребърни рамки.
— Имаш още толкова много работа — казваше Луиза. — Ако мога да ти помогна… — Тя се наведе напред, за да остави празната си чаша и чинийка на масата и при това вдигна очи и видя Джудит, застанала до отворената врата. — Я виж кой е тук!
Моли се обърна.
— Джудит! Помислих, че си изпуснала влака.
— Не съм, просто си говорихме с Филис. — Тя затвори вратата и прекоси стаята. — Здравей, лельо Луиза. — Тя спря, за да целуне предложената й буза. Леля Луиза прие целувката, но не направи опит да отвърне със същото.
Тя не беше от тези, които си показваха чувствата. Пред тях седеше добре сложена жена в началото на петдесетте й години, с изненадващо фини и изящни крака с дълги и тесни ходила, пъхнати в излъскани до кестеняв блясък туристически обувки. Носеше палто и пола от туид и късо подстриганата й сива коса беше накъдрена с маша и твърдо контролирана с една невидима мрежа. Гласът й беше дълбок и дрезгав от пушенето и дори когато се преобличаше за вечеря в по-женствени тоалети — рокли от кадифе и бродирани жакети за бридж — в нея имаше нещо объркващо мъжествено, сякаш мъж на шега или за маскен бал е навлякъл дрехи на жена си и докарва събраната компания до неудържимо шумно веселие.
Хубава жена, но не красавица. И ако се вярва на старите червеникавокафяви снимки, никога не е била, дори на млади години. Наистина, когато беше на двадесет и три години, още несгодена и никой не говореше за нея, родителите й бяха принудени да я отпратят в Индия, за да живее при военни роднини в Делхи. Когато настъпваха горещините, цялото домакинство се преместваше на север към прохладните хълмове и Пуна, и тъкмо там Луиза се запозна с Джак Форестър. Той беше майор в Бенгалската стрелкова част и тъкмо беше прекарал дванадесет месеца в някаква отдалечена планинска крепост, където от време на време ставаха малки схватки с войнолюбиви афганистанци. Той беше в Пуна в отпуска, отчаяно търсещ, след месеци ергенски живот, женска компания. Луиза беше млада, с розови бузи, необвързана и атлетична, и когато я зърна да скача на тенис корта, се стори на гладните му и заслепени очи най-желаното същество. Той започна да я преследва с огромна решителност и малко финес — за финес нямаше време — и преди да разбере какво става, се оказа сгоден за нея. Колкото и да е странно, това беше нормална сватба, макар че… или може би поради това…, те нямаха деца. Вместо това те споделяха любовта към живот на открито и всички славни възможности за спорт и игри, които предлагаше Индия. Имаше ловни походи и експедиции в планините, коне за езда и за игра на поло, и всякакви възможности за тенис и голф, в които Луиза превъзхождаше всички. Когато Джак най-после се пенсионира и се върнаха в Англия, се установиха в Пенмарън просто заради близостта на игрището за голф и клубът стана техен дом. При лошо време играеха бридж, но в повечето хубави дни ги виждаха на площадката между две дупки. Известна част от времето си прекарваха в бара, където Джак си спечели съмнителната репутация на човек, способен да накара някого да се напие до степен да падне под масата. Той се хвалеше, че има стомах като кофа и всичките му приятели бяха съгласни до една ярка съботна сутрин, когато падна мъртъв на четиринадесетото зелено поле. След това не бяха толкова сигурни.