По време на това тъжно събитие Моли беше в Цейлон и написа писмо с най-дълбоко съчувствие. Тя не можеше да си представи как Луиза ще се справя без Джак. Двамата бяха такива приятели, такива другари. Но когато накрая с Луиза се срещнаха, Моли не откри в нея никаква промяна. Изглеждаше същата, живееше в същата къща, радваше се на същия начин на живот. Всеки ден я виждаше на игрището за голф и понеже имаше превъзходен хендикап и можеше да запрати топката далече колкото всеки мъж, никога не й липсваха мъже партньори.
Сега тя потърси табакерата си, отвори я и пъхна турска цигара в цигарето от слонова кост. Запали я със златна запалка, която бе принадлежала на покойния й съпруг.
— Е — каза тя през облак дим, — как мина коледното парти?
— Нормално. Играхме на сър Роджър де Ковърли. Имаше шафранови кифлички. — Джудит погледна масичката. — Но още съм гладна.
— Е, ние оставихме достатъчно и за теб — каза Моли. Джудит дръпна една табуретка и се настани между двете жени. Носът й беше на нивото на лакомствата на Филис. — Искаш ли мляко или чай?
— Мляко, благодаря.
Тя посегна към чиния и кифла и започна внимателно да яде, защото плънката от гъст крем и ягодов конфитюр беше толкова обилна, че при натиск можеше да изтече на пода и да изпоцапа всичко.
— Сбогува ли се с всичките си приятелки?
— Да. И с господин Томас, и с всички други. И на всички дадоха плик със сладкиши, но аз дадох своя на Джес. После слязох надолу по хълма с Хедър…
— Коя е Хедър? — попита леля Луиза.
— Хедър Уорън. Тя ми е много добра приятелка.
— Познаваш го, господин Уорън, бакалина на Пазарния площад — каза Моли.
— О! — Леля Луиза вдигна вежди и придоби хитровато изражение. — Пъргавият испанец. Толкова е хубав! Дори и да не продава любимия ми мармалад, мисля, че трябва да му стана клиент…
Тя явно беше в добро настроение. Джудит реши, че сега е моментът да повдигне въпроса за колелото. „Удряй, докато желязото е горещо“, както казва госпожа Уорън. „Хвани бика за рогата“.
— Всъщност на Хедър й хрумна най-страхотната и хубава идея. Че трябва да си купя велосипед.
— Ве-ло-си-пед?
— Мамо, каза го така, сякаш ти искам спортна състезателна кола или пони. Мисля, че това е наистина добра идея. Уиндиридж не е като тази къща до самата гара и е на мили от автобусната спирка. Ако имам велосипед, ще мога да се прибирам сама, а не да карам леля Луиза да ме вози с колата си. При това — добави тя коварно, — ще може да си продължава с нейния голф.
Леля Луиза прихна да се смее.
— Ама ти наистина си помислила за всичко.
— Ти нямаш нищо против, нали, лельо Луиза?
— Защо да имам? Радвам се да се отърва от теб — което беше нейният начин да бъде забавна.
Моли най-после си върна дар слово.
— Но. Джудит, велосипедът не е ли ужасно скъп?
— Хедър каза, че струва около пет паунда.
— Така си и помислих. Ужасно е скъп. А трябва да купим още толкова много други неща. Дори още не сме започнали с твоята униформа, а списъкът с дрехи на „Сейнт Урсула“ е дълъг цял ярд.
— Мислех, че можеш да ми го подариш за Коледа.
— Но аз вече съм ти купила коледен подарък. За който ме помоли…
— Добре, колелото може да стане подарък за рождения ми ден. Ти ще бъдеш в Коломбо, така че с това ще си спестиш пощенските разноски за изпращането на колета.
— Но с него ще трябва да пътуваш по главните пътища. Може да претърпиш злополука…
Тук се намеси леля Луиза.
— Можеш ли да караш колело?
— Да, разбира се. Никога досега не съм искала да ми купят, защото всъщност не ми е трябвало. Но трябва да се признае, лельо Луиза, че ще бъде много удобно.
— Но, Джудит…
— О, Моли, не ставай толкова заядлива. Какво лошо може да се случи на детето? Ами ако попадне под колелата на автобус, сама ще си е виновна. Ще ти купя велосипед, Джудит, но понеже е толкова скъп, ще мине за подарък за рождения ти ден. Което ще ми спести необходимостта да ти изпращам колет по пощата.
— Наистина ли? — Джудит просто не можеше да повярва, че доводите й са свършили работа, че е продължила да настоява и накрая е получила каквото иска. — Лельо Луиза, ти си бомба!