— Не съм влюбен в нея — възрази Боб съвсем спокойно. — Просто намирам, че е изключително интелигентна и интересна.
— На колко години е? — попита Джудит.
Биди сви рамене.
— Предполагам, че на около шестдесет и пет. Много спретната, стройна и будна. Запознахме се с нея на един обяд у семейство Морисън преди около три месеца. — Тя замълча за малко, като мислеше за госпожица Ланг. И добави: — Напълно прав си, Боб, трябваше да я поканя. Ще го направя. Дано не е много невъзпитано… с толкова малко предварително време?
— Не мисля, че е дама, която толкова лесно се обижда.
— И дали няма да е малко притеснена или de trop3 с всички нас, които сме толкова стари приятели?
— Скъпа Биди, ти си прекалено добра домакиня, за да допуснеш подобно нещо. При това не мога да си представя госпожица Ланг да се чувства и за миг не в свои води. Тя сякаш е прекарала живота си в организиране на международни конференции, участия в Обществото на народите и в работа в посолствата ни в Париж и Вашингтон. Не мога и да си я помисля с вързан език пред няколко пасторални девонци.
— Видях я онзи ден и трябваше да я поканя тогава. Но бяхме в училищния салон, когато всички получавахме газовите си маски и тя беше на друга опашка, пък и едва ли това беше най-подходящото време за светски уговорки.
— Позвъни й сега.
И Биди влезе, обади й се по телефона и се върна с известието, че госпожица Ланг е очарована от поканата, няма нищо против късното й отправяне и ще дойде в Апър Бикли в шест и половина.
Боб взе ръката на Биди и я целуна.
— Чудесно. — И после добави, че се чувства гладен, така че Биди се върна в кухнята да си сложи престилката и да сготви ирландското задушено.
Госпожица Ланг малко закъсня. Семейства Торнтън и Баркинг вече бяха дошли, бяха получили питиетата си, запалили цигарите си и водеха лекия разговор на близки приятели, които се познават от дълго време. След малко Джудит успя да се промъкне в кухнята, където се топлеха във фурната кифличките с плънка, които Биди беше забравила напълно. Бяха само леко прегорели. Тя стоеше до масата и ги нареждаше върху синьо-бяла чиния, когато видя през прозореца на кухнята малката зелена кола, която влезе през портата и паркира пред входната врата.
Тя заряза кифличките и отиде да посрещне последната гостенка. На вратата видя стройна дама с бяла коса, спретнато облечена в сива фланелена пола и виненочервена плетена кашмирена жилетка. Не ярка, но много елегантна.
— Госпожице Ланг!
— Закъснях.
— Няма никакво значение.
— Имах телефонно обаждане, точно когато излизах. Сякаш винаги става така! — Тя имаше ясни сиви очи, будни и интелигентни, и изглеждаше, помисли си Джудит, малко както госпожица Като би изглеждала след двадесетина години. — И така, коя сте вие?
— Джудит Дънбар, племенница на Биди.
— Разбира се, говорила ми е за вас. Много ми е приятно да се запознаем. Тук ли ще бъдете?
— Да, известно време. Моля, влезте. — В коридора тя се спря. Партито, което беше в разгара си, се чуваше през отворената врата на гостната стая. — Всъщност аз в момента се занимавам с леко прегорели кифлички…
Госпожица Ланг се усмихна разбиращо.
— Нито дума повече. Сигурна съм, че са превъзходни. А аз мога да се погрижа за себе си. — И тя прекоси фоайето и застана на отворената врата. Джудит чу Биди да казва:
— А ето я и госпожица Ланг, колко ми е приятно да ви видя…
Тя се върна в кухнята, олекна й, като видя кифличките цели, защото никак не беше невъзможно Мораг да ги е подушила, дошла да ги провери и да е изяла значителна част от тях. Тя ги подреди красиво и ги отнесе в гостната.
Нямаше много място и осем души си бяха цяла тълпа. При появяването на госпожица Ланг всички станаха, за да бъдат представени, и после се разместиха отново, насядаха и възобновиха разговора си. Джудит ги обиколи с кифличките. Партито продължи.
По-късно, когато седеше на столовете под прозореца с Емили Торнтън и Биди и слушаше с удивление за последния скандал в тенис клуба, при тях дойде госпожица Ланг, която се загледа през прозореца към градината и зелената поляна, през която се удължаваха вечерните сенки, и каза, че нямала представа, че Биди отглежда толкова великолепни рози.
Биди беше напълно наясно със своя градинарски успех.
— Това е от конския тор — обясни тя. — Разполагам с неограничени количества.
— Много нетактично ли ще е да отида да ги разгледам? Изглеждат съвършено изключителни.
— Не, разбира се. Джудит ще ви ги покаже… Нямаш нищо против, нали, мила?