— Ни най-малко, само че не знам всичките имена…
Госпожица Ланг се засмя.
— Прозвуча сякаш очаквам да бъда представена…
Джудит я поведе навън, като остави Биди и Емили Торнтън да се ровят в още по-пикантния боклук на клюките от тенис клуба. Те излязоха през стъклената врата, която водеше към предната градина. Шезлонгите, на които бяха седели на обяд, още бяха там.
— Каква съвършено прекрасна вечер — отбеляза госпожица Ланг. — И каква чудесна гледка има госпожа Съмървил. Нямах представа за обхвата на гледката оттук. Моята къща е точно на главната улица, затова нямам никаква гледка, но когато се пенсионирах, си помислих, че е по-добре да имам наблизо съседи и магазини, така че когато не съм добре и не мога вече да карам кола, да продължа да бъда независима. — Те лениво вървяха през тревата. — Сега ми разкажи за себе си. Ти ли си племенницата, която е на път за Сингапур? Ау, тази роза е чудесна и знам името й — Ena Harknes. Какъв размер! — Тя спря да помирише кадифеното цвете. — И ароматът е направо божествен. Кога отплаваш?
— Трябва да замина през октомври.
— Откога не сте се виждали с родителите си?
— От четири години.
— Твърде дълго. Много е жестока такава раздяла. На колко години си?
— На осемнадесет.
— Завършила училище, разбира се?
— Да, това лято.
— Приемен изпит за университета?
— Още не съм получила резултатите.
— О, чакането! Ужасно е. Помня го. Колко време ще останеш в Сингапур?
— Около година. Мисля, че съм си взела изпита, надявам се да получа място в Оксфорд. Ще трябва да се върна тогава.
— Но това е чудесно! Мисля, че най-щастливите ми дни бяха тези в университета. — Тя не само приличаше външно на госпожица Като, но и звучеше като нея. — И езиците. Трябва да опиташ да изучиш някои езици. Знаеш вече френски, разбира се. А немски?
— Никога не съм го учила.
— Латински?
— Не съм много добра в него.
— Жалко. С латинския знаеш наполовина италиански и испански. А, ето роза, чието име не знам?
— И аз не го знам.
— Значи трябва да попитаме госпожа Съмървил.
— Съмнявам се дали и тя го знае. Тя не е много добър градинар…
— В такъв случай, аз ще трябва да погледна. През тези четири години, в които родителите ти са били в чужбина, какво си правила? Кой се занимаваше с теб през ваканциите?
Тя проявяваше такъв интерес и в същото време беше явно толкова нелюбопитна, че на Джудит й беше много леко и спокойно и разказа за Кеъри-Луис и Нанчероу доста обективно, безлично, сякаш това беше период от живота й, който беше си отишъл, без да остави следа. Това беше странно, защото не можеше да разказва за него на Биди или Боб без страданието за Едуард да изплува и тя изпитваше ужас от мисълта за буцата, която израстваше в гърлото й. Тя обясни всичко за леля Луиза и Лъвдей, и последвалата сърдечна откритост на Даяна и Едгар Кеъри-Луис.
Госпожица Ланг слушаше с най-дълбоко внимание.
— Колко добри са хората — отбеляза тя. — Ние понякога забравяме безграничната доброта на другите. Не бих казала, че си късметлийка, защото мразя тази дума. Звучи сякаш си спечелила джакпота от някакво неизискващо никакви умения състезание. Но много се радвам за теб, защото това е направило живота ти съвсем, съвсем различен.
— И Биди винаги беше наблизо, разбира се. Винаги съм знаела, че мога да дойда при нея.
— Но с новите си приятели ти явно си една от семейството?
Бяха стигнали до края на розите. Госпожица Ланг, след като беше им се възхитила, се обърна с лице към Джудит.
— Беше ми толкова приятно да говоря с теб. Надявам се да те видя пак.
— Аз също се надявам, госпожице Ланг.
Госпожица Ланг се двоумеше. После каза:
— Още не съм говорила с госпожа Съмървил, но бих искала да ме наричаш Хестър. Така се казвам. Сега живея тук. Това е домът ми. И съм била госпожица Ланг прекалено дълго. Мисля, че е време да сменя образа си.
Хестър. И Джудит си спомни онзи далечен ден, когато Даяна Кеъри-Луис беше казала нещо почти същото, и трите с Лъвдей и нея летяха напред в откритото бентли и всички крещяха „Даяна“ на вятъра. Тя каза:
— Наистина бих искала да ви наричам Хестър.
— Значи разбрано. Мушиците вече започват да хапят. Май че е време да се връщаме при другите.
От Хейтър гледката беше величествена. Дъгата на Дартмур, селата, мънички като играчки, пръснати на килим, долини, реки и ниви, и в далечината от Тейнмаус до Старт Пойнт проблясващо, сребристо море. Джудит и Боб Съмървил, с Мораг, която подскачаше по петите им, бяха изкатерили пет мили по пътя през торфището и след като накрая бяха постигнали целта си, спряха да си поемат дъх и седнаха в тревиста падинка на завет край близък голям заоблен камък. Биди не дойде с тях. Нехарактерно за нея, беше предпочела да отиде на църква. Обядът, увери ги тя, е подвижен празник. Няма нужда да бързат да се връщат в Апър Бикли. Могат да се разпореждат с времето си.