Те седяха в приятно мълчание. Беше спокойна сутрин, тишината беше изпълнена с леки селски звуци. Блеене на овци, лай на куче, кола, която стартира някъде и катери хълма. Докато вървяха, бяха чули звън на камбани, който долиташе от малки, приклекнали камбанарии, но сега звънът беше спрял. Надигна се бриз и раздвижи орловата папрат.
Джудит изскубна стрък трева и започна да го цепи с нокътя на палеца си.
— Чичо Боб, мислиш ли, че можем да говорим? — попита тя.
Той беше извадил лулата си и кесията с тютюн и беше започнал да я пълни, като го натъпкваше здраво.
— Разбира се. Винаги можеш да говориш с мен.
— Ама е за нещо много трудно…
— Може ли да се отнася за младия Кеъри-Луис?
Тя обърна глава и го погледна. Той палеше лулата си от кутийка восъчен кибрит. Пламъкът угасна, а тютюнът замириса приятно и димът се надигна на тънка сива струйка.
— Биди ти е казала.
— Разбира се, че ми каза. — Той пъхна кибрита в джоба на старото си сако от туид, толкова износено, че на места изглеждаше като хлабаво изтъкана мрежа. — Тя ми казва всичко. Знаеше, че ще ми каже. Съжалявам. Несподелената любов не е много радостно нещо.
— Не става дума за Едуард. Отнася се за Сингапур.
— Какво по-точно за Сингапур?
— Не мисля, че мога да отида. Мисля за това от много дълго време, но с никого не съм го обсъждала. Ужасно е, защото ми се струва, че ме разкъсват на две посоки. От едната ужасно силно искам да отида. Искам да видя мама и татко, и Джес повече от всичко на света. Чакам от четири години с нетърпение всяка минута, всеки ден. Броила съм месеците и дните. И знам, че и мама, и татко правят същото. В писмата си тя казваше: „Остава само една година“. После: „Само шест месеца“. И накрая: „Само три месеца“. И ми е приготвила стаята и е планирала всевъзможни приятни неща, като например устройване на голямо парти за добре дошла и заминаване за Пенанг на почивка. И имам резервиран билет и всичко, и няма какво да ми попречи да отплавам…
Тя замълча. Боб чакаше.
— Войната. Всички ще бъдат във водовъртежа на събитията. Всички, които истински обичам. Вие и Нед, всичките ми приятели. Джеръми Уелс и Джоуи Уорън, а може би и Хедър. И Атина Кеъри-Луис и Рупърт Райкрофт… Мисля, че тя ще се омъжи за него, той е в Кралската драгунска армия. И приятелят на Едуард — Гас Калъндър. И Лъвдей. И Едуард. Знам, че ако отида в Сингапур, ще се чувствам като плъх, който напуска потъващия кораб. Не, не искам да кажа, че ще потънем, но от това не преставам да се чувствам така. Миналата седмица с Биди получихме газови маски и ни снабдиха с парафин и свещи, ушихме всички тези черни завеси за затъмнение, а в Сингапур майка ми има маса прислужници и ходи в клуба, преоблича се, играе тенис и ходи на вечерни партита. Аз също ще трябва да правя това и то ще е изключително вълнуващо и като за пораснали, но ще ме гризе съвестта всеки божи ден. Не е защото има и най-малката вероятност войната да засегне и тях по какъвто и да било начин, точно както във Великата война4. Но на мен ще ми прилича на бягство, криене и оставяне на всички останали да вършат мръсната работа. Тоест да воюват, имам предвид.
Тя замълча, думите й като че ли бяха изчерпани. Боб не започна да коментира веднага. А после каза:
— Разбирам те много добре, но ми е жал за родителите ти, особено за майка ти.
— Това е най-лошата част. Ако не беше тя, дори не бих помислила да заминавам за Сингапур.
— На колко години си?
— На осемнадесет. Следващото лято ще навърша деветнадесет.
— Можеш да заминеш за една година и после да се върнеш.
— Не искам да рискувам. Всичко може да стане. Може да няма кораб обратно. Може да не мога да се върна. Може да заседна там за години.
— Ами университета? Оксфорд. Мислех, че това е следващата стъпка.
— Не през следващата година. Пък и не съм получила още резултатите от приемния изпит. Но чувствам, че Оксфорд може да почака. Той не е така наложителен, както да остана в Англия. Може би ще мога да отида в университета, но това, което е наистина важно точно сега, е, че не искам да се измъкна. Да избягам. Да не съм тук да върша нещо полезно, да мога да споделя ужасните неща, които предстоят.
Чичо Боб, чиято лула се разпали много добре, се облегна назад, като опря туида на раменете си на покрития с лишеи гранит.