Чичо Боб се разсмя.
— Ама че си момиче по детайлите. От теб ще стане превъзходен старшина писар. — Той се изправи и се наведе, за да изтърси лулата си с почукване върху тока на обувката си. — Защо не караме едно по едно? Ще измисля нещо, обещавам. Няма да те оставя да безделничиш, без да имаш някаква работа. Просто постой малко при Биди.
Тя изведнъж се изпълни с обич към него. Каза „Добре“, наведе се напред и целуна обветрената му буза, а той я прегърна. Мораг, която беше лежала в папратта малко настрана от тях, се размърда и дойде, за да разбере какво смятат да правят. Чичо Боб лекичко я плесна по гъстата рошава козина.
— Хайде, мързеланке, тръгваме си към вкъщи.
Беше почти два и половина, когато се върнаха гладни, жадни и напълно раздвижени. Разходката беше великолепна. Те тръгнаха към Апър Бикли по пътя през торфището и когато стигнаха до него, се покатериха по каменната стена в началото на заградената ливада до конюшнята и минаха надолу по туфестата трева към къщата. Мораг, оживена както винаги, вървеше напред, прескочи стената като бегач с препятствия и хукна напред към купичката с вода до задната врата.
Джудит и чичо Боб взеха разстоянието по-бавно. В началото на заградената поляна те спряха да инспектират проектирания картофен участък на Бил Даг. Парцелът беше прецизно очертан квадрат и маркиран с канап и приблизително една четвърт от него беше вече разкопана, изчистена от тревата и бурените и разкритата земя беше тъмна и глинеста. Джудит се наведе и взе една шепа. Миришеше приятно влажно. Тя я остави да изтече между пръстите й и каза:
— Обзалагам се, че тук ще израстат най-хубавите картофи на света.
— След като се прекопае. Труд, който не бих положил с удоволствие. По-добре Бил Даг, отколкото… — Чичо Боб обърна глава и се заслуша, Джудит чу също. Кола, която намаляваше скоростта на завоя, за да тръгне нагоре по хълма. Боб сви вежди.
— Кой ли е тръгнал към вкъщи?
Те стояха един до друг, загледани към отворената порта. Звукът на колата приближаваше и после на пътя се появи и тя самата, за да се обърне към входа на Апър Бикли. Гумите застъргаха по чакъла. Тъмна кола на Кралския морски щаб с офицер зад волана.
— Кой е този?
— Офицерът ми за свръзка.
Колата спря и от нея излезе млад мъж в лейтенантска униформа. Боб отиде да го посрещне, като забърза пред Джудит, и се наведе силно под въжето за пране. Джудит се поколеба, като изтри калната си длан отзад от панталона си и после бавно го последва.
Лейтенантът тръгна напред и козирува.
— Капитан Съмървил, сър!
— Уитакър, какво правиш тук?
— Съобщение, сър. Пристигна преди около час. Тръгнах веднага, сър. Помислих, че е по-добре да ви го предам лично.
— С кола на щаба?
— Предположих, че ще ви трябва транспорт, сър.
Съобщението беше предадено. Застанал там в старото си сако от туид, с разрошена коса, Боб Съмървил го прочете. Джудит разтревожено наблюдаваше лицето му, но изражението му не показваше нищо. След малко той вдигна очи.
— Да — каза той на лейтенант Уитакър, — по-добре е да се предаде лично. Браво. Благодаря. — Той погледна часовника си.
— Трябват ми петнадесет минути. Трябва да кажа две думи на жена си, да изям някакъв сандвич, да си събера багажа.
— Тъй вярно, сър.
Боб се обърна да влезе в къщата, но в последния момент си спомни за Джудит, която стоеше там и се чувстваше малко излишна и объркана.
— О, Уитакър, това е племенницата ми Джудит Дънбар. По-добре я осведоми за подробностите. И ако си добър към нея, тя може би ще ти направи чашка чай.
— Мисля, че ще се справя, благодаря ви, сър.
— Петнадесет минути.
Чичо Боб влезе в къщата. Входната врата се затвори категорично след него и Джудит разбра, че точно в този момент той не искаше никого около себе си, просто искаше да е насаме с Биди. Тя беше страшно разтревожена, въображението й веднага обрисува надвиснало нападение или морска катастрофа, или злокобна новина за Нед.
— Какво е станало?
— Това е специално назначение — каза й лейтенант Уитакър. — Главнокомандващият Военноморската флота изисква капитан Съмървил да дойде в щаба. (Леко облекчение: нито едно от ужасните неща, които беше си помислила). Незабавно. С възможно най-голяма скорост. Затова докарах колата на щаба.
— Къде е Военноморската флота?
— В Скапа Флоу.
— Ама нали не мислите да го карате чак до Скапа Флоу?
Лейтенант Уитакър се разсмя и изведнъж придоби много по-човешки вид.
— Няма да го карам. Мисля, че капитан Съмървил ще пътува вероятно с полет на Военноморската авиация.