Выбрать главу

— Нед е в Скапа Флоу.

— Знам.

— Всичко е толкова внезапно. — Тя срещна погледа му, видя съчувствие и опита да се усмихне. — Май всичко ще започне да става все такова…

И веднага лейтенант Уитакър захвърли официалността и се превърна в съвършено приятен и доброжелателен млад човек.

— Вижте — каза той, — хайде да отидем да седнем някъде и да изпушим по цигара.

— Не пуша.

— Е, аз ще запаля една.

Те отидоха да седнат на каменните стъпала, които водеха към полянката за сушене на прането, и Мораг се присъедини към тях. Беше топло на слънце, той пушеше цигарата си и попита какво са правили Джудит и капитан Съмървил, а тя му разказа за разходката до Хейтър и за гледката от върха на хълма и съобщи, че засега тя ще остане в Апър Бикли с Биди и в момента осъзна, че вече чичо Боб няма да има нито време, нито възможност да прави планове за бъдещето на Джудит. Просто оттук нататък тя трябваше да се справя с тях сама.

След точно петнадесет минути Боб се появи отново с Биди до себе си. Лейтенант Уитакър угаси цигарата си, пъргаво скочи на крака и отиде да се ръкува с Биди. Тя изглеждаше малко объркана, но беше омъжена за Кралската флота от много отдавна и бе се научила да бъде едновременно и храбра, и философски настроена при внезапните заминавания. Колкото до чичо Боб, той отново беше станал другото си аз. Отново в униформа, отново отговорен, той изглеждаше едновременно и авторитетен, и уверен, не чужд, но някак отдалечен, сякаш вече беше отишъл пред тях и беше погълнат от истинския си професионален живот.

Лейтенант Уитакър взе багажа му и отиде да го сложи на задната седалка. Чичо Боб се обърна да прегърне жена си.

— Довиждане, скъпа.

Те се целунаха.

— Опитай да видиш Нед. Предай му обичта ми.

— Разбира се.

Беше ред на Джудит.

— Довиждане.

— Довиждане, чичо Боб. — Те се прегърнаха.

— Пази се — каза й той, и тя се усмихна и обеща да се пази.

Лейтенант Уитакър чакаше, като държеше вратата отворена за Боб. Той отиде на седалката до шофьора, после лейтенантът обиколи колата отпред и седна зад волана.

— Довиждане!

Колата мина през портата и замина. Биди и Джудит, които стояха и махаха, престанаха да махат. Слушаха, докато шумът на мотора заглъхна, и се обърнаха една към друга.

— Добре ли си? — попита Джудит.

— Не. Абсолютно съм разбита. — Но Биди съумя да се засмее криво. — Понякога флотата ме кара да поискам да съскам. Горкият човек. Едва дошъл и хайде обратно за нула време, само с един мижав сандвич да го подкрепи. А скъпото животинче е разкъсано на парченца. Каква чест. Какво престижно назначение. И наистина се радвам за него. Само да не беше ставало толкова набързо и Скапа Флоу да не беше на другия край на страната. Попитах дали не мога да отида и аз, но ми отговори, че не може и дума да става за това. И така трябва да си ръждясвам тук. — Тя погледна Джудит. — Той ми каза, че ще останеш за малко.

— Може ли?

— Знам, че звучи глупаво, но в момента просто не мога да понеса да ви загубя и двамата. Чудесно е да знам, че ще си край мен и ще ми правиш компания. О, мила… — Тя поклати глава, като потисна чувството си, — толкова е идиотско, но внезапно ми се дощя да се разплача…

— Хайде — каза Джудит и взе ръката й, — да отидем да сложим чайника и да си направим истински силен чай.

* * *

По-късно Джудит често си спомняше този августовски следобед и заминаването на чичо Боб като момента, в който войната всъщност започна. Събитията през следващата седмица — мобилизацията на Кралската флота, повиквателните на запасняците, немското нахлуване в Полша, речта на господин Чембърлейн, който обявяваше война — в ретроспекция ставаха само последни формалности, предшестващи първия тур на смъртоносната борба, която щеше да продължи почти шест години.

* * *

Апър Бикли

Южен Девън

13 септември 1939 г.

Мила Даяна,

Много съжалявам, че не ти писах по-рано, но станаха толкова много неща, че някак си не ми остана време. Беше ужасно да си замина от вас толкова набързо и дори да не мога да се сбогувам с всички, но знам, че ще ме разбереш.

Тук Джудит кръстоса пръсти и изложи последната част от продължилата си малка лъжа.

Леля Биди беше наистина много зле и се радвам, че дойдох. Тя вече е много по-добре и напълно оздравя от грипа.

Тя разкръстоса пръстите си.

Независимо от факта, че войната най-после започна (донякъде това е почти облекчение след тези ужасяващи последни две седмици), имам да ти кажа много неща. Първото е, че реших да не ходя в Сингапур. Причините за това решение са прекалено много и прекалено сложни за обясняване, но всъщност всичко се свежда до това, че просто не можех да избягам в Далечния изток, за да си живея спокойно, когато всички в страната се готвят да участват във война. Пребиваването ми в Англия няма ни най-малко да промени нещо, знам това, но бих се чувствала прекалено ужасно. Най-страшното беше да кажа това на родителите си. Преди всичко отмених пътуването си, а после им изпратих телеграма. Отговориха ми почти веднага (как успяха толкова бързо?) с цели страници молби да променя решението си, но знам, че чичо Боб ме подкрепя и отстоях своето. Написах им много дълго писмо с всичките си причини и много се надявам, че ще разберат как стоят нещата и как се чувстват хората в Англия. Просто запретват ръкави и се готвят за най-лошото. Надявам се не мислиш, че съм ужасно себична. Мисля, че майка ми мисли точно така и в такъв случай разочарованието е толкова смазващо, а най-лошото е, че знам колко силно и нетърпеливо очакваше да се съберем всички и как сега разбих надеждите й.