— Нед е в Скапа Флоу.
— Знам.
— Всичко е толкова внезапно. — Тя срещна погледа му, видя съчувствие и опита да се усмихне. — Май всичко ще започне да става все такова…
И веднага лейтенант Уитакър захвърли официалността и се превърна в съвършено приятен и доброжелателен млад човек.
— Вижте — каза той, — хайде да отидем да седнем някъде и да изпушим по цигара.
— Не пуша.
— Е, аз ще запаля една.
Те отидоха да седнат на каменните стъпала, които водеха към полянката за сушене на прането, и Мораг се присъедини към тях. Беше топло на слънце, той пушеше цигарата си и попита какво са правили Джудит и капитан Съмървил, а тя му разказа за разходката до Хейтър и за гледката от върха на хълма и съобщи, че засега тя ще остане в Апър Бикли с Биди и в момента осъзна, че вече чичо Боб няма да има нито време, нито възможност да прави планове за бъдещето на Джудит. Просто оттук нататък тя трябваше да се справя с тях сама.
След точно петнадесет минути Боб се появи отново с Биди до себе си. Лейтенант Уитакър угаси цигарата си, пъргаво скочи на крака и отиде да се ръкува с Биди. Тя изглеждаше малко объркана, но беше омъжена за Кралската флота от много отдавна и бе се научила да бъде едновременно и храбра, и философски настроена при внезапните заминавания. Колкото до чичо Боб, той отново беше станал другото си аз. Отново в униформа, отново отговорен, той изглеждаше едновременно и авторитетен, и уверен, не чужд, но някак отдалечен, сякаш вече беше отишъл пред тях и беше погълнат от истинския си професионален живот.
Лейтенант Уитакър взе багажа му и отиде да го сложи на задната седалка. Чичо Боб се обърна да прегърне жена си.
— Довиждане, скъпа.
Те се целунаха.
— Опитай да видиш Нед. Предай му обичта ми.
— Разбира се.
Беше ред на Джудит.
— Довиждане.
— Довиждане, чичо Боб. — Те се прегърнаха.
— Пази се — каза й той, и тя се усмихна и обеща да се пази.
Лейтенант Уитакър чакаше, като държеше вратата отворена за Боб. Той отиде на седалката до шофьора, после лейтенантът обиколи колата отпред и седна зад волана.
— Довиждане!
Колата мина през портата и замина. Биди и Джудит, които стояха и махаха, престанаха да махат. Слушаха, докато шумът на мотора заглъхна, и се обърнаха една към друга.
— Добре ли си? — попита Джудит.
— Не. Абсолютно съм разбита. — Но Биди съумя да се засмее криво. — Понякога флотата ме кара да поискам да съскам. Горкият човек. Едва дошъл и хайде обратно за нула време, само с един мижав сандвич да го подкрепи. А скъпото животинче е разкъсано на парченца. Каква чест. Какво престижно назначение. И наистина се радвам за него. Само да не беше ставало толкова набързо и Скапа Флоу да не беше на другия край на страната. Попитах дали не мога да отида и аз, но ми отговори, че не може и дума да става за това. И така трябва да си ръждясвам тук. — Тя погледна Джудит. — Той ми каза, че ще останеш за малко.
— Може ли?
— Знам, че звучи глупаво, но в момента просто не мога да понеса да ви загубя и двамата. Чудесно е да знам, че ще си край мен и ще ми правиш компания. О, мила… — Тя поклати глава, като потисна чувството си, — толкова е идиотско, но внезапно ми се дощя да се разплача…
— Хайде — каза Джудит и взе ръката й, — да отидем да сложим чайника и да си направим истински силен чай.
По-късно Джудит често си спомняше този августовски следобед и заминаването на чичо Боб като момента, в който войната всъщност започна. Събитията през следващата седмица — мобилизацията на Кралската флота, повиквателните на запасняците, немското нахлуване в Полша, речта на господин Чембърлейн, който обявяваше война — в ретроспекция ставаха само последни формалности, предшестващи първия тур на смъртоносната борба, която щеше да продължи почти шест години.
Апър Бикли
Южен Девън
13 септември 1939 г.
Мила Даяна,
Много съжалявам, че не ти писах по-рано, но станаха толкова много неща, че някак си не ми остана време. Беше ужасно да си замина от вас толкова набързо и дори да не мога да се сбогувам с всички, но знам, че ще ме разбереш.
Тук Джудит кръстоса пръсти и изложи последната част от продължилата си малка лъжа.
Леля Биди беше наистина много зле и се радвам, че дойдох. Тя вече е много по-добре и напълно оздравя от грипа.
Тя разкръстоса пръстите си.
Независимо от факта, че войната най-после започна (донякъде това е почти облекчение след тези ужасяващи последни две седмици), имам да ти кажа много неща. Първото е, че реших да не ходя в Сингапур. Причините за това решение са прекалено много и прекалено сложни за обясняване, но всъщност всичко се свежда до това, че просто не можех да избягам в Далечния изток, за да си живея спокойно, когато всички в страната се готвят да участват във война. Пребиваването ми в Англия няма ни най-малко да промени нещо, знам това, но бих се чувствала прекалено ужасно. Най-страшното беше да кажа това на родителите си. Преди всичко отмених пътуването си, а после им изпратих телеграма. Отговориха ми почти веднага (как успяха толкова бързо?) с цели страници молби да променя решението си, но знам, че чичо Боб ме подкрепя и отстоях своето. Написах им много дълго писмо с всичките си причини и много се надявам, че ще разберат как стоят нещата и как се чувстват хората в Англия. Просто запретват ръкави и се готвят за най-лошото. Надявам се не мислиш, че съм ужасно себична. Мисля, че майка ми мисли точно така и в такъв случай разочарованието е толкова смазващо, а най-лошото е, че знам колко силно и нетърпеливо очакваше да се съберем всички и как сега разбих надеждите й.