— Ела да гледаш с мен. Те са толкова смешни. Мама и татко. Преди години. Изглеждат толкова млади.
Джудит се настани до Джес на възглавницата на плетения стол и обгърна раменете й с ръце.
— Къде е чичо Боб?
— Отиде да се преоблече. Той ми даде албума да го разгледам. Това е, когато са живели точно тук, в Коломбо. А ето те и теб с ужасна шапка. — Тя обърна страницата. — Кои са тези хора?
— Нашите баба и дядо. Родителите на мама.
— Изглеждат доста стари.
— Бяха. И ужасно скучни. Мразех да им ходя на гости. Мисля, че и те не обичаха особено това, дори когато съм била просто бебе. А това е Биди, жената на чичо Боб. Сестрата на мама. Ще я харесаш. Тя е забавна, кара те да се смееш непрекъснато.
— А този?
— Това е Нед, когато беше приблизително на дванадесет години. Техният син. Наш братовчед. Беше убит в началото на войната, когато потопиха кораба му.
Джес не каза нищо. Просто обърна страницата.
— Прочетох писмото на Рут — каза Джудит. — Тя изглежда е много специална личност.
— Така е. И е много смела. Никога от нищо не се бои.
— Тя казва, че и ти си доста смела. — Джес претенциозно сви рамене. — В лагера тя е казвала, че сте сестри.
— Преструвахме се, че сме. Отначало. А после то стана нещо като истина.
— Трябва да е било доста трудно да се сбогуваш с нея.
— Даа.
— Тя пише, че като пораснеш още, иска да й отидеш на гости в Австралия.
— Говорихме за това.
— Мисля, че е страхотна идея.
Джес рязко вдигна глава и за пръв път погледна Джудит в лицето.
— Може ли? Бих ли могла да отида?
— Разбира се. Абсолютно, разбира се. Да кажем, когато станеш на седемнадесет? Дотогава има само три години.
— Три години!
— Ще трябва да тръгнеш на училище, Джес. Когато се приберем. Имаш много да наваксваш. Но не трябва да ходиш далече. Можеш да отидеш в „Сейнт Урсула“, където учих аз. И да бъдеш дневна ученичка, без пансион.
Но Джес не се интересуваше от разговори за училище.
— Мислех, че ще кажеш, че не мога да отида. — Тя бе твърдо решила да уточни въпроса докрай. — Мислех, че ще бъде прекалено скъпо. Австралия и толкова далече от Англия…
— Няма да е прекалено скъпо, обещавам. И, може би, когато се връщаш от Австралия, ще можеш да доведеш Рут да ни погостува.
— Наистина ли?
— Наистина.
— О, искам това повече от всичко на света. Ако трябваше да имам само едно желание, щеше да е това. Това беше най-лошото, когато се сбогувахме с нея тази сутрин. Мисълта, че никога вече няма да я видя. Може ли да й пиша и да й го кажа? Знам адреса й в Австралия. Научих го наизуст, в случай че загубя листчето хартия.
— Мисля, че можеш да напишеш писмото утре. Без да губиш нито миг. И после ще започнеш да очакваш това да стане. Много е важно винаги нещо да очакваш. Но… — Тя се поколеба. — Може би ти и аз трябва да започнем да правим по-близки планове.
Джес смръщи вежди.
— Като например?
— Мисля, че е време да се върнем у дома.
Джудит си събираше багажа. Беше занимание, което винаги й се беше струвало неприятно, а сега беше и по-сложно поради това, че трябваше да опакова за двама и в четири различни бройки багаж, в които да опакова. Две за необходими по пътя, и два — ненужни по пътя.
За ненужните по пътя беше определила два големи, здрави кожени куфара, опасани със заключващи се каиши. Доста здрави, човек се надява да понесат малтретирането от докерите на пристанищата както на Коломбо, така и на Ливърпул, и да не се разпаднат, ако ги пуснат от голяма височина. За нуждите по пътя щеше да използва собствения си куфар, с който беше дошла от Тринкомали, но за Джес беше купена обемна кафява кожена чанта.
„Уайтауей и Ледлоу“, този „Хародс“ на Изтока, не ги разочарова.
Колкото до дрехите, голямата експедиция за пазаруване отне почти цял ден и Джудит се развихри, като заряза всякакво благоразумие. Знаеше, че в Англия снабдяването с дрехи беше по-ограничено от всякога и щом си отидат вкъщи, няма да има надежда да купят нещо кой знае какво. Да не говорим за това, че вероятно ще трябва много време за всички формалности по официализирането им и промъкването през разните параграфи, така че докато това стане, нито тя, нито Джес ще имат достъп до купони за дрехи. Какво остава пък за купоните за храна, бензин и всички ограничения на военното време, които още преследваха лишаваната и дълго страдала нация.