С любов както винаги,
Биди.
— Бях забравила, колко е дълъг този път.
— Сякаш вървим цяла вечност.
— Така е, защото вървим. С колело се стига за нула време.
В Нанчероу автомобилната алея изглеждаше малко неподдържана, пълна с дупки и локви, и тревните пространства от всяка страна бяха започнали да преливат към пътя. Хортензиите отдавна бяха прецъфтели, съцветията им бяха кафяви и като хартиени, увиснали от влагата, от дъждовете, които идваха откъм морето и продължаваха цял следобед. Високо горе клоните бяха голи, вятърът ги люлееше, а зад тях небето беше бледо, по него се носеха сиви дъждовни облаци.
— Първия път, когато дойдох в Нанчероу, пътят беше толкова дълъг и криволичещ, че си мислех, че къщата вероятно ще е съвсем призрачна, когато най-после стигнем до нея. Но разбира се, не беше. Съвсем нова е. Ще видиш. А после, когато прочетох „Ребека“, си спомних Нанчероу и го видях цялото като за пръв път.
— Не съм чела „Ребека“.
— Не си имала големи възможности. Но пък какъв подарък си получила. Купища подаръци. Ще те подхранвам с книги, както подхранваме Мораг с месо за кучета.
— Когато бях малка, имах една книжка, която ще помня винаги — подариха ми я за Коледа. Беше огромна, цветна и пълна с картинки и приказки. Какво ли е станало с нея?
— Мисля, че е запазена. С всички други неща. Цели сандъци. Ще трябва да ги вземем от склада. Неща, които принадлежаха на мама. Украшения и порцелан. Ще прилича на отварянето на кутията на Пандора…
Дърветата ставаха все по-редки. Изминаха последния завой на алеята и къщата се изправи пред тях, но връхлетя буря и скри като сива завеса изгледа към морето. Те спряха и я гледаха, от дъждобраните капеше вода, шалчетата се вееха от вятъра.
Тогава Джес каза:
— Наистина е голяма.
— Те имаха нужда от голяма къща. С три деца, много прислужници, множество приятели, които идваха на гости. Аз си имах своя стая. Розовата. След чая ще ти я покажа. Хайде, иначе съвсем ще прогизнем.
Пресякоха чакъла и достигнаха убежището на портата точно когато дъждът зашиба отново. Тук свалиха дъждобраните, смъкнаха гумените шушони. Тогава Джудит отвори вътрешната врата и с мокри чорапи с Джес влязоха в хола.
Непроменен. Съвсем същият. Същата миризма. Беше малко студено, може би, въпреки дървата, които тлееха в огромното огнище, но букет от хризантеми и есенни листа стоеше ярък като пламък по средата на кръглата маса, където имаше още каишки за кучета, книга за посетители и малка пачка писма, които чакаха да ги отнесе пощальонът.
Никакъв звук. Само тиктакането на стария часовник.
— Къде са всички? — прошепна Джес малко уплашено.
— Не знам. Ще отидем да видим. Първо горе.
По средата на площадката те чуха слаби звуци на радиото от детската, които се носеха по коридора. Вратата на детската беше открехната. Джудит леко я побутна да се отвори и видя Мери, съсредоточена в гладенето на куп дрехи. Тя я повика.
— О, Джудит! — Ютията беше оставена с трясък и яките ръце на Мери се отвориха да я прегърнат. — Не мога да повярвам, че си дойде при нас. И че наистина си отново тук. Мина толкова много време! А това е Джес? Здравей, Джес, много се радвам да се запознаем. Я си вижте главите, прогизнали сте. Пеша ли дойдохте?
— Да. По целия път. Имаме само едно колело. Къде е Лъвдей?
— Ще дойде направо тук. Ще вървят пеша от Лиджи с Нат. Трябвало е да помогне на Уолтър да затвори няколко животни.
— Как е Нат?
— Същински ужас.
Мери имаше малко повече сиво в косата, малко повече бръчици по лицето и беше по-слаба, но някак странно всичко това й отиваше. Имаше замрежени места по старата й жилетка, яката на блузата й беше малко оръфана, но все още миришеше на бебешки сапун „Джонсън“ и прясно изгладени дрехи.
— Видяхте ли госпожа Кеъри-Луис?
— Не. Дойдохме право горе да видим теб.
— Хайде тогава да слезем и да й кажем, че сте дошли.
Тя спря само за да изключи ютията и радиото и да сложи ново дърво в огъня („Добре че имахме толкова много дървета тук, иначе всички щяхме да измрем от студ“), после ги изведе от детската и надолу по стълбите, после по коридора до вратата на малката приемна. Тя почука, открехна вратата и провря главата си в стаята.
— Имате гости! — И драматично отвори широко вратата.
И ето ги тях, седнали от двете страни на огъня — Даяна с гоблена си, полковникът със „Сънди Таймс“. В краката му спеше старият Тайгър, но Пико, който дремеше на дивана и сега заподозря крадци, застана мирно и изстреля какафония от лай. Даяна вдигна очи, свали очилата си, остави бродерията и скочи на крака.