— Пико, млъкни. Това е Джудит. — Пико, лишен от удоволствието, потъна нацупено отново във възглавниците. — Джудит! О, мила! Минаха хиляда години. Ела да те прегърна здравата! — Беше стройна, висока и хубава както винаги, въпреки че косата й беше сменила царевичния си цвят със сребрист. — Ти се върна, безценна моя трета дъщеричке. Изглеждаш върховно прекрасно! И си довела Джес. Джес, аз съм Даяна Кеъри-Луис. Слушали сме толкова много за теб, а сега се виждаме за пръв път…
Освободена от прегръдките на Даяна, Джудит се обърна към полковника, който търпеливо стоеше и чакаше реда си. Той винаги бе изглеждал по-стар от годините си, а сега сякаш времето беше изравнило нещата. А и дрехите, които висяха занемарено на дългурестта му фигура — много старо сако от туид, чифт избелели джинси, които някога не би облякъл за нищо на света.
— Мила! — Официален както винаги, малко стеснителен. Тя хвана ръцете му в своите и те се целунаха. — Колко е приятно да те видим вкъщи отново.
— Съвсем не колкото аз съм признателна, че отново съм тук. — Сега Тайгър, винаги учтив, се надигна до седнало положение и Джудит спря да погали главата му. И каза тъжно: — Изглежда остарял. — И такъв беше. Не дебел, но натежал, с артрит и симпатичната му муцуна беше съвсем посивяла.
— Никой от нас не е станал по-млад. Трябва да започна да си търся друго кученце лабрадор, но някак сърце не ми дава…
— Едгар! Мили, трябва да поздравиш Джес.
Той протегна ръка.
— Приятно ми е, Джес. Трябва да те запозная с кучето Тайгър. Това е Джес, Тайгър. — Той се усмихна с меката си, чаровна усмивка, на която никое дете не бе могло да устои. — Изминала си много дълъг път. Какво мислиш за Корнуол? Е, не вали така всеки ден.
— Аз всъщност си спомням Корнуол — каза Джес.
— Така ли? Господи! Та това е било преди много години. Защо не седнем и не ни разкажеш за това… Тук, на тази табуретка край огъня… — Той отмести няколко списания и писма. — На колко години беше, когато замина?
— На четири.
— Не разбрах, че си на толкова. Разбира се, от четиригодишен човек вече има спомени. Аз си спомням дори от двегодишен. Седя в количката си и някакво друго дете пъха бонбон лакта в устата ми.
В този момент Мери леко повиши тон и каза, че отива да сложи чайника и всички се съгласиха, че това е много добра идея. Когато тя излезе, Даяна отново потъна в стола си, а Джудит седна на края на дивана, който не беше зает от Пико.
— Мила, през какво си преминала. Много си отслабнала. Ужасно елегантна. Добре ли си?
— Разбира се, добре съм.
— Лъвдей умира от желание да те види и да ти покаже своя немирник Нат. Ще дойдат тук всеки момент. И малката Джес! Какво храбро дете. Такива премеждия. Биди ни се обади в мига, когато е получила телеграмата от Боб. Тя вече ни каза, че… — Тя разбра, какво щеше да каже, и то пред Джес, и замълча. Погледна Джес, която седеше с гръб към тях, погълната от разговора си с полковника. И Даяна изрече само с устни: — Мислела е, че Джес е мъртва. — Джудит кимна. — И после на глас: — … е очаквала да й каже, че това не е вярно. Ти трябва да си полудяла от радост.
— Беше много вълнуващо.
— Миличка, толкова е тъжно това за родителите ти. Немислимо. Канех се да ти пиша, но ти не ми остави време. Биди ми разказа всички ужасни неща, но преди да се хвана за писалката, разбрахме, че си идваш. Как беше пътуването?
— Трудно би могло да се нарече пътуване. По-скоро тест за издръжливост. Корабът беше претъпкан. Три смени за храна. Можеш да си представиш.
— Кошмар. Като каза храна, Нетълбед ти изпращат поздрави и казват, че скоро ще те видят. Днес имат свободна неделя и отидоха в Камборн да посетят стар роднина в старческия дом. Не беше ли прекрасно да се върнеш в Дауър Хауз? Градината не е ли чудесна? Дадох на Филис няколко речника.
Обхваната от вълнение, тя продължаваше да бърбори, а Джудит опитваше да изглежда, че я слуша, но не беше така. Мислеше за Гас Калъндър. Беше ли сега моментът да каже на Даяна и полковника, че той е жив? Не, реши тя, не е. Първата, на която трябва да каже, беше Лъвдей. По-късно днес, някак, някъде, Джудит ще го направи.
— Къде спи малката Джес?
— В стаята на Ана. Място има достатъчно. Ана отиде при Филис. Временно.
— Какви са ти плановете за Джес?
— Смятам да се срещна с госпожица Като и да видя дали ще я приеме в „Сейнт Урсула“.
— Но, мила, разбира се, че ще я приеме. Помисли си, не е ли необикновено как животът прави пълен кръг? Боже, ама че съм и аз! Не съм ти казала нищо за Атина. Ще си има второ дете. През пролетта, струва ми се. Много вълнуващо. Не мога да ти опиша колко ни липсваха, когато заминаха. Къщата съвсем се изпразни без дете в нея…