— Сега, Джес, трябва да ни разкажеш за всички хубави неща, които смятате да направите с Джудит, след като отново сте си у дома. Какво беше първото ти вълнение?
Джес, усетила всички очи върху себе си, малко се смути. Тя бързо глътна една хапка сандвич и каза:
— Ами всъщност не знам — и през масата погледна Джудит: явен зов за помощ.
— Какво ще кажеш за колело? — подсети я Джудит.
— А, да. Ще купим велосипед за мен.
— Може да се наложи да е на старо — предупреди Даяна. — Сега е страшно трудно да ги купиш. Както и колите. Сега не можеш да купиш нова кола, а старите струват повече от новите някога. Какво друго? Смятате ли да отидете да видите старата ви къща в Пенмарън? Където живеехте?
— Мислехме да отидем с влака някой ден. Също и в Порткерис.
— Много добре.
— Не можем да влезем в къщата. В Ривървю, имам предвид, защото сега в нея живеят други хора. — Тъй като никой не я прекъсна и всички я слушаха с любезен интерес, внезапният пристъп на смущение на Джес умря от естествена смърт. — Но мислехме, че можем да я погледнем. И ще отидем да видим… — Но тя беше забравила името и отново се обърна към Джудит.
— Госпожа Бери — напомни й Джудит. — В селския магазин. Тя често ти даваше плодова дъвка. И може би господин Уилис, при ферибота. Само че той беше мой приятел. Мисля, че изобщо не е познавал Джес.
— Порткерис ще ти хареса, Джес — каза полковникът. — Пълен е с лодки, художници и странни малки улички.
— И семейство Уорънс — намеси се Лъвдей. — Трябва да я заведеш да ги види, Джудит. Госпожа Уорънс ще се обиди страшно, ако отидете в Порткерис и не се отбиете и да изядете един огромен чай с нея.
— Какво стана с Хедър? Не съм я виждала от години. Още ли работи в онова ужасно шпионско място?
— Не, тя е в Америка, заминала за някаква мисия с началника си от Външно министерство. Когато за последен път чух за нея, беше във Вашингтон.
— Боже мили! Би могла поне да ме уведоми.
Лъвдей режеше кейка.
— Кой иска парче плодов кейк?
Джес, която беше свършила сандвича си, си взе огромно парче и каза:
— Не знам коя е Хедър?
— Тя някога беше наша приятелка, в старите дни — каза Лъвдей. — Джудит и аз гостувахме на семейството й. През лятото преди войната, слънцето грееше непрекъснато и прекарвахме цялото време на плажа. Джудит тъкмо си беше купила кола и се чувствахме страшно пораснали.
— Заедно ли учехте с нея? — попита Джес.
— Не. Тя беше в друго училище. Ние бяхме в „Сейнт Урсула“.
— Джудит смята, че аз трябва да ходя в него.
— Поредната новичка в женския манастир.
— Лъвдей! — Седнала на края на масата, зад огромния чайник, Мери прозвуча много сърдито. — Наистина ме ядосваш, когато говориш такива глупости. При това и на Джес. „Сейнт Урсула“ е много добро училище. И на теб ти беше добре в него. Спомни си каква олелия вдигна, за да отидеш там.
— Ама, Мери, ами униформите?! И всички онези щури правила.
Джес сякаш беше малко обезпокоена. Като видя това, полковникът сложи ръката си върху нейната.
— Не обръщай никакво внимание на тази моя глупава дъщеря. Училището е превъзходно, а госпожица Като е прекрасна дама. Ако не беше, нямаше да може да се справи с Лъвдей.
— Благодаря, татко, много ти благодаря.
— Във всеки случай те вече не носят униформа — каза Даяна, като протегна чашата си към Мери да я напълни. — Войната сложи край на това. И едно друго девическо училище от Кент беше евакуирано при тях, така че униформите и без това са други. И трябваше да построят бараки по цялата градина, защото не им достигаха класни стаи за всичките момичета.
— Вече никаква униформа ли не носят? — попита Джудит.
— Само училищни вратовръзки.
— Какво облекчение. Никога няма да забравя безкрайния списък, с който горката мама трябваше да ходи и да пазарува.
— В Медуейз, мила. Тогава за пръв път те видяхме. Всички ние купувахме ужасните униформи. Не ви ли се струва, че това беше преди векове?
— То е преди векове — внезапно каза Лъвдей. И после: — Добре, Нат, добре. Вече можеш да получиш шоколадовата си бисквита.
Докато свършат чая, влажният октомврийски следобед беше станал тъмен. Беше съвсем облачно, дъждът валеше упорито. И все пак никой не стана да спусне пердетата.
— Какво блаженство — каза Даяна. — Няма вече затъмнения. Още не съм свикнала със свободата от тях. Да си седя вкъщи, да гледам здрача и да не трябва да скривам всичко това. Толкова време правихме всички затъмнителни завеси и ги окачвахме, а само за три дни ги откачихме и ги смъкнахме. Мери, не започвай да тракаш с чашите и чиниите, ще ги измием по-късно. Заведи Нат в детската и остави на Лъвдей няколко мига за себе си. — Тя се обърна към Джес. — Може би и Джес ще поиска да дойде. Не защото искаме да се отървем от теб, мила, а защото има много приятни неща горе, които може да поискаш да видиш. Книги, пъзели, доста скъпи мебели за кукленска къща. Но не оставяйте Нат да се добере до тях. — Джес се колебаеше. — Само ако искаш — усмихна се Даяна.