— Да, бих искала да отида.
Мери избърса лицето на Нат със салфетка.
— Нат не обича кукленски мебели. Той обича кубчетата и малките тракторчета, нали, патенцето ми?
Тя стана и го взе на ръце.
— Хайде, Джес, ще видим какво можем да ти намерим.
Когато те излязоха, всичко стана много мирно и спокойно. Даяна изпразни последните струйки чай от чайника в чашата си и после запали цигара.
— Колко приятно момиче, Джудит. Трябва да се гордееш с нея.
— Гордея се.
— Толкова доверчива.
— Това е измамно. Тя все пак си има собствени усещания за всичко.
Полковникът беше станал, за да донесе от шкафа пепелник за жена си. Той го остави на масата до нея, тя го погледна и му се усмихна признателно.
— Няма сълзи? Няма кошмари? Няма лоши последствия?
— Не мисля, че е така.
— Може би малък преглед от лекар ще свърши работа. Макар че трябва да кажа, че ми изглежда достатъчно здрава. И като заговорихме за здраве, старият доктор Уелс се отби онзи ден да погледне Нат, който кашляше и кихаше, и Мери и Лъвдей малко се тревожеха за него. Нищо сериозно, само лека простуда. Но каза, че Джеръми се надява да получи скоро някаква отпуска и ще си дойде за малко. Не е излизал в отпуска от около две години. Бил е закотвен в Средиземно море. През цялото време. Къде беше?
— Малта — каза полковникът.
— Не помня дали беше Малта или Гибралтар. Знам, че беше някъде там.
— Бих казала, че вероятно скоро ще го демобилизират — каза Джудит и се възхити от небрежността на тона си. — Като се има предвид фактът, че той беше от първите, които постъпиха във войската.
Лъвдей разсеяно си взе ново парче кейк.
— Не мога да си го представя да се закотви отново в Тръроу след цялото това весело кръстосване на морета и океани.
— Аз пък мога — каза Даяна. — Един перфектен селски доктор с куче на задната седалка. Не си ли го срещала някъде, Джудит?
— Не. Винаги съм мислела, че може да пристигне на изток с флотата. Всички, които някога е познавал човек, рано или късно минаваха през Тринкомали. Но не и той.
— Винаги съм мислела, че се е оженил. Може би Малта няма много местни таланти. — Тя се прозина, облегна се назад на стола си и загледа отрупаната с трохи бъркотия на масата. — Май трябва да разчистим това и да отидем да го измием.
— Не се тревожи, мамо — каза Лъвдей с пълна уста. — Ние с Джудит ще направим това. Ще бъдем две малки училищни приятелки, които печелят червени точки.
— Какво стана с Хети? — попита Джудит.
— Ами накрая се измъкна от хватката на госпожа Нетълбед и отиде на военна работа. Санитарка в една болница в Плимут. Горката Хети. От трън, та на глог. Ще се справите ли с всичко това, душички? Всъщност вече минава шест и обикновено звъним на Атина в неделя вечер.
— Поздравете я от мен.
— Ще го направим.
Кухнята, просторна и старомодна, както винаги и малко по-топла от останалите помещения, изглеждаше странно празна без семейство Нетълбед и Хети, която да трака със съдове в миялната.
— Кой сега води сметка за чинийките? — попита Джудит, като завързваше престилка на кръста си и пълнеше старата глинена мивка с гореща вода от крана.
— Предполагам, че госпожа Нетълбед. Или Мери. Със сигурност не майка ми.
— Нетълбед още ли отглежда зеленчуци?
— Заедно с господин Мъдж. Всички ние ядем маса зеленчуци, защото друго почти няма. И макар, че къщата е празна този уикенд, тук обикновено винаги има толкова гости, колкото винаги. Мама прие безкрайни военнослужещи, настанени наоколо, и те все още текат навътре и навън. Боя се, че когато всички прекратят работата си и напуснат, наистина ще й липсва цялата тази суетня и компания.
— А какво става с Томи Мортимър?
— О, той все още наминава от Лондон от време на време. С разни други стари приятели. Забавляват мама. Когато Атина и Клементина си отидоха, за нея беше ужасно.
Джудит добави малко течен сапун към водата, разбърка я до мехури и пусна вътре първата серия чинии.
— Как е Уолтър?
— Добре е.
— Как върви фермата?
— Много добре.
— А господин Мъдж?
— Все още работи, но май вече му е по-трудно.