— Какво ще стане, когато се пенсионира?
— Не знам. Предполагам, че Уолтър и аз ще се преместим във фермата. Ще си разменим къщите или нещо такова. Не знам.
Отговорите й бяха толкова лаконични, толкова безучастни, че сърцето на Джудит се сви.
— Какво правите, когато той не работи? Ходите ли някога на кино, на пикник или в някой пъб?
— Аз понякога ходех в пъба, но вече не мога заради Нат. Винаги мога да го оставя при госпожа Мъдж, но честно казано не си падам толкова по ходенето на пъб. Затова Уолтър ходи сам.
— О, Лъвдей.
— Защо е този мрачен тон?
— Не ми звучи много забавно.
— Всичко е наред. Понякога ни идват приятели на вечеря, или нещо такова. Само дето не съм добра готвачка.
— Какво става с конете? Още ли яздите заедно?
— Не много. Продадох Флийт и така и не успях да си купя друг кон. И вече няма лов, защото всички ловни кучета бяха ликвидирали в началото на войната.
— Но тя свърши, може би ще започнат отново?
— Да. Може би.
Тя беше намерила подходяща кърпа и сега бършеше чиниите и чашите много бавно, една по една, и после ги слагаше на групи върху масата за съдове.
— Щастлива ли си, Лъвдей?
Лъвдей взе поредна чиния от рафта.
— Кой беше казал, че бракът е нещо като летен птичи кафез, закачен в градината? И всички птички наоколо искат да влязат вътре, а всички от кафезите искат да излетят?
— Не знам.
— Ти си птичка във въздуха. Свободна. Можеш да отлетиш накъдето си поискаш.
— Не мога. Имам Джес.
— Но не искаш да влезеш в летен кафез?
— Не искам.
— И никакъв нещастно влюбен моряк? Не ми казвай, че още обичаш Едуард.
— Едуард е мъртъв от години.
— Извинявай. Не трябваше да казвам това.
— Нямам нищо против да го казваш. Той ти беше брат.
Лъвдей избърса още една-две чинии.
— Винаги съм мислела, че Джеръми е влюбен в теб.
Джудит остърга упорита троха от лепкавия плодов кейк.
— Мисля, че вероятно не си била права.
— Поддържахте ли връзка с него? Пишехте ли си писма?
— Не. За последен път го видях в Лондон в началото на 1942 г. Тъкмо преди да замина за Сингапур. Оттогава нито съм го виждала, нито съм получила някаква вест.
— Да не сте се скарали?
— Не сме се карали. Предполагам, че просто негласно решихме да тръгнем по различни пътища.
— Чудя се защо той така и не се ожени. Вече е страшно стар. Трябва да е на тридесет и седем. Предполагам, че когато се върне, баща му ще се пенсионира и той ще започне да отговаря за всички циреи и подути палци в околността.
— Той винаги е искал точно това.
Последната чиния, после чайника. Джудит измъкна тапата и гледаше как изтича сапунената вода.
— Това е всичко.
Тя развърза възела на престилката и я закачи на мястото й, после се обърна и застана, опряна на ръба на мивката.
— Съжалявам. — Лъвдей взе чиния от рафта и я избърса.
Джудит сбърчи вежди.
— За какво?
— Задето казах онова за Едуард. Казвам на хората такива ужасни неща напоследък, а не го искам. — Тя остави чинията върху купчината. — Ще ми дойдеш на гости, нали? В Лиджи. Не си виждала моята смешна къщичка, откакто я завършихме. И обичам фермата и животните. И обичам и Нат, макар че е такъв терорист. — Тя вдигна нагоре оръфания маншет на пуловера и погледна часовника си. — Мили Боже, трябва да тръгвам. Кухнята ми е бъркотия, а трябва да направя чая на Уолтър и да сложа Нат да спи…
Джудит каза:
— Не отивай.
Лъвдей я погледна малко изненадана.
— Трябва.
— Само пет минути. Трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Обещай ми да слушаш, да не ме прекъсваш и да ме изслушаш!
— Добре.
Лъвдей се опря на масата и седна на нея със свити рамене, като клатеше обутите си в панталон крака.
— Давай.
— Отнася се за Гас.
Лъвдей замръзна. Във ветровитата, покрита с плочки миялна единственият звук беше бръмченето на хладилника и бавните капки на единия от месинговите кранове. Кап. Кап. Мънистата на водата падаха в глинената мивка.
— Какво за Гас?
Джудит й разказа.
— … И когато той каза, че е време да се връща в кораба болница, взехме такси за него и се сбогувахме. И той си отиде. Край на историята.
Лъвдей удържа на думата си. Нито коментари, нито въпроси. Просто седеше там, неподвижна като статуя, и слушаше. И сега не каза нищо.
— Аз… Аз му писах от военния кораб и пуснах писмото в Гибралтар, но той не ми отговори.
— Той добре ли е? — попита Лъвдей.
— Не знам. Изглеждаше смайващо, като се има предвид през какво е преминал. Слаб, но пък и никога не е бил пълен. И малко изнемощял.