— Защо не ни е уведомил?
— Обясних ти. Не е могъл. Имало е само едно писмо и то е било до родителите му. Те не са знаели нищо за теб, Даяна и полковника. Дори ако са получили писмото, не са знаели на кого да съобщят вестта.
— Бях толкова сигурна, че е мъртъв.
— Знам, Лъвдей.
— Бях сигурна сякаш с всяка костица от тялото си. Някаква празнота. Пустота.
— Не трябва да се обвиняваш.
— Какво ще стане с него?
— Ще се оправи. Шотландските части са известни с взаимовръзката си. Като семейство. Всичките му приятели ще се въртят наоколо и ще му помагат.
— Не искам да идва тук — каза Лъвдей.
— Мога да те разбера. Честно казано, не мисля, че и Гас много ще си падне по такава идея.
— Вярвал ли е, че ще го чакам?
— Да. — Друг отговор не можеше да има.
— О, Боже!
Седнала под студената светлина на лампата над главата й, лицето на Лъвдей беше в сянка и измъчено, виолетовите й очи бяха безизразни.
— Съжалявам, Лъвдей.
— Ти не си виновна. Всичко е по моя вина. Всичко.
— Ужасно неприятно ми беше да ти го кажа.
— Той е жив. Би трябвало да се радвам. А не да седя тук и да приличам на дъждовен уикенд.
— Аз и на Гас не исках да казвам. Че си омъжена.
— Това е различно. То е краят на нещо. За Гас е начало на остатъка от живота му. Поне не е разорен и безимотен. Има нещо, към което би могъл да се върне.
— А ти?
— О, аз си имам всичко. Съпруг, син, ферма. Нанчероу. Мама и татко. Мери. Нищо не се е променило. Всичко, което винаги съм искала. — Тя замълча за известно време, после каза: — Мама и татко знаят ли за Гас?
— Не. Исках първо да кажа на теб. Ако искаш, мога да отида и да им кажа сега.
— Недей. Аз ще им кажа. Когато вие с Джес си отидете. Преди да се върна в Лиджи. Така е най-добре. — Тя пак погледна часовника си. — А после просто ще трябва да си тръгна. — Тя се смъкна от масата. — Уолтър ще скърца със зъби за чая си.
— Добре ли си?
— Да. — Лъвдей помисли малко, после широко се усмихна и лошото, безстрашно, опърничаво малко момиче, каквото беше някога, внезапно се появи отново. — Да. Много добре съм.
На следващата сутрин Даяна дойде в Дауър Хауз.
Понеделник. След закуската малкото домакинство се беше пръснало. Ана първа, като крачеше надолу по хълма към началното училище на Розмълиън. Ученическата чанта беше на гърба й, в джоба й имаше сладкиш за втората закуска в единадесет. После замина Биди, защото беше дежурна в Червения кръст в Пенданс. Джес, която беше открила хижичката при свое частно изследване и се беше влюбила в нейния чар, уединеност и малки размери, беше снабдена с метли и бърсалки за прах и много въодушевена изтича надолу в градината, за да се заеме с чистенето й.
Вече е единадесет и тя още не се е върнала. Филис извършваше ежеседмичните процедури по прането, а Джудит готвеше супа в кухнята. Скелетът на вчерашното пиле беше сварен и съхранен, и тя чистеше зеленчуци на мивката и белеше лук. Беше открила, че правенето на супа притежава огромни терапевтични възможности (малко като правенето на куп за компост) и ароматът, докато готвеше, подсилен от подправки от градината, беше успокояващ колкото и миризмата на прясно изпечен хляб или топлото ухание на горещи курабийки с джинджифил. Когато режеше моркови, чу шум от кола, която се катереше по хълма и през отворената порта спря пред входа на къщата. Тя никого не очакваше. Погледна през прозореца и видя Даяна да слиза от малкия очукан пикап на рибаря, който за икономия на бензин беше купен в началото на войната и беше служил ежедневно от тогава.
Джудит излезе от миялната през отворената задна врата. Даяна говореше с Филис край живия плет от ескалония, който ограждаше поляната за простиране на прането. Беше с тясна пола от туид и свободен жакет и носеше голяма старомодна кошница за пазаруване в ръка.
— Даяна!
Даяна се обърна.
— О, мила, не те прекъсвам, надявам се? Нося ти малко зеленчуци от Нанчероу и пресни яйца. — Тя тръгна с елегантните си лъснати обувки през чакъла. — Помислих си, че ще ги използваш, а и искам да си поговорим.
— Аз съм в кухнята. Ела там и ще ти направя кафе.
Тя я поведе през задната врата. В кухнята Даяна остави кошницата на масата, привлече стол и седна. Джудит взе чайника и отиде да го напълни, после го сложи на печката.
— Божествен аромат, мила.
— Супа. Имаш ли нещо против да продължа да режа?
— Ни най-малко.
Тя вдигна ръце да развърже копринения си шарф, елегантно надиплен около стройната й шия. И каза:
— Лъвдей ни разказа за Гас.