— Да. Тя каза, че ще го направи.
— Разтревожи ли се, когато ти й разказваше?
— Мисля, че беше явно разстроена. Но без сълзи.
— Мила, сълзите са за мъртвите, не за живите.
— Тя самата каза нещо такова.
— Голяма бъркотия е, нали?
— Не. Не мисля, че е бъркотия. Тъжно е, че беше толкова непреклонна за смъртта на Гас, и е тъжно, че не й стигна вяра да го чака да се върне. Но не е бъркотия. Просто те не са заедно. И никога не могат да бъдат. Лъвдей устрои своя живот, а Гас трябва да нареди своя.
— От това, което Лъвдей ми каза, изглежда, че ще му трябва малко помощ.
— Много ще е трудно да му се помага, щом не отговаря на писма и не поддържа връзка.
— Но той беше такъв приятел на Едуард. По тази причина смятам, че всички трябва да му помагаме. И той написа толкова прекрасно писмо, когато загина Едуард. И ни изпрати своя скица на Едуард. Тя е най-ценното притежание на Едгар. Казва толкова много повече от една снимка. Стои на бюрото на Едгар, така че той я гледа всеки ден от живота си.
— Знам. Но е много трудно да помагаш, когато къщата на Гас е на другия край на страната.
— Той може да дойде да ни гостува. Мислиш ли, че мога да му напиша и да го поканя на гости в Нанчероу?
— Не. Не мисля, че това е добра идея въобще. По-късно, може би. Но не сега.
— Заради Лъвдей?
— Тя не иска той да идва тук. И дори да го поканиш, мисля, че няма да дойде. По същата причина.
— Какво да правим тогава?
— Ще му пиша отново след известно време, дори само за да получа някакъв отговор от него. Ако го накарам да реагира, поне ще знаем къде сме. Сега той се лута. Мъчи се да се успокои.
— Бяхме толкова привързани към него, Едуард и аз. Знам, че той беше при нас съвсем за малко, но толкова го обикнахме…
Гласът й трепна. Тя въздъхна.
— Даяна, не се рови в това, което би могло да стане. От това никой няма полза — да гледаш назад и да казваш „ако само…“
— Обвиняваш ли ме?
— Да те обвинявам?
— Задето й позволих да се омъжи за Уолтър.
— Ти едва ли можеше да я спреш. Тя вече имаше Натаниъл.
— Натаниъл нямаше значение. Той можеше да се роди и да живее в Нанчероу с всички нас съвсем щастливо. И какво от това, че хората щели да говорят? Никога не ме е било грижа какво казват хората.
Чайникът кипна. Джудит сложи кафе в него и за малко го остави на печката.
— Но тя искаше да се омъжи за Уолтър.
— Да. И ние не просто й разрешихме, ние донякъде я окуражихме да го направи. Нашето изтърсаче. Едуард си отиде и не можех да понеса да загубя и Лъвдей. Да се омъжи за него, означаваше да остане до нас. И винаги сме го харесвали, въпреки отсъствието на гланц и грубостта му. Едгар го харесваше, защото беше толкова добър към конете и защото винаги е бил толкова грижовен към Лъвдей, като винаги я е държал под око в дните на лов и й помагаше, когато започна да работи във фермата. Беше й приятел. Винаги съм мислела, че най-важното нещо при един брак е да се омъжиш за приятел. Страстната любов охладнява след време, но приятелството остава завинаги. Наистина вярвах, че са добър избор един за друг.
— Има ли причина да се смята, че не са?
Даяна въздъхна.
— Не. Всъщност няма, предполагам. Но тя беше само на деветнадесет. Може би трябваше да бъдем малко по-твърди, да й кажем да почака…
— Даяна, ако сте опитали да възразявате, тя само е щяла да става все по-решителна да постигне своето. Тя си е такава. Аз се опитах да споря онзи път в Лондон, когато ми каза, че е сгодена, и си ударих главата в стената в резултат на усилията си.
Кафето беше готово. Джудит наля две канчета и сложи едното пред Даяна. От горния етаж започна монотонно бучене, малко като от кацащ аероплан. Филис, която бе свършила с прането, беше започнала да чисти площадката с прахосмукачка.
— Аз пък наистина мислех, че ще подейства. То подейства при мен — каза Даяна.
— Не разбирам.
— Едгар никога не е бил моята любов, но винаги ми е бил приятел. Винаги съм го познавала, още откакто бях малко момиченце. Беше приятел на родителите ми. Мислех, че е на средна възраст. Много стар. Често ме водеше в парка и хранехме патиците. И после войната започна… Първата световна. Тогава бях на шестнадесет и лудо влюбена в един младеж, когото срещнах на четвърти юни в Итън. Беше в гвардията на Колдстрийм и замина за Франция. После си дойде в отпуска. Но, разбира се, скоро се върна във Франция и беше убит в окопите. Тогава бях на седемнадесет. И бременна.
Гласът на Даяна оставаше непроменен. Разказваше всички тези неща, събуждащи Бог знае какви спомени, и продължаваше да звучи толкова незначително, сякаш описваше нова прекрасна шапка.