— Бременна?
— Да. Прекалено безгрижна, миличка, но не бяхме много опитни в онези дни.
— И какво стана?
— Стана Едгар. Не можех да кажа на родителите си, затова казах на него. И той заяви, че ще се ожени за мен и че ще бъде баща на малкото ми бебе, и че аз никога, никога повече няма да имам неприятности или да се тревожа до края на живота си. — Даяна се засмя. — Ето това стана.
— А бебето?
— Атина.
— Но… — Нямаше какво повече да се каже.
— Хайде, мила, не си шокирана, нали? Това просто беше друг вид любов. Никога не съм се чувствала сякаш съм се възползвала от Едгар. И след цялата бъркотия, страсти, трагедии и отчаяние, да съм с него, беше като да влезеш в тихо пристанище и да знаеш, че никога вече нещо няма да те нарани. И така си и остана. Така беше винаги.
— Атина. Никога не съм подозирала, нито за един-единствен миг.
— И защо да подозираш? Защо да подозира който и да било? Едуард беше първото дете на Едгар, но никоя дъщеря не е обичана повече от Атина. Тя прилича на мен, знам. Но в нея има и нещо от баща й, което само аз и Едгар можем да видим. Той беше толкова красив млад човек. Висок и със сини очи, рус. Майка ми го наричаше Адонис. „Това момче“, казваше тя, „е истински Адонис“.
— Атина знае ли?
— Разбира се, че не. Защо въобще да й казвам? Едгар беше неин баща. Винаги е бил. Странно, не бях мислила за това от години. Всъщност не съм сигурна защо ти го разправям.
— Заради Лъвдей.
— Разбира се. За да оправдая постъпката си. Историята се повтаря. Поредна омразна война, бебе на път, и един постоянен човек се оказва под ръка. Нечий приятел. — Тя отпи от кафето си. — Никога на никого не съм казвала.
— Никога няма да спомена и дума.
— Мила, знам, че няма да го направиш. Само се опитвам да кажа, че Едгар е моят живот.
— Знам.
Те замълчаха. Джудит мислеше за Томи Мортимър и загадката на близките му отношения с Даяна, която тя никога не разбра напълно. Но сега, като знаеше истината, разбра докрай. „Едгар е моят живот.“ Но той е по-стар, със собствени разбирания, селски човек от начало до край. Даяна беше загубила любовта си, но не и младостта си. Тя винаги се бе нуждаела от това допълнително измерение, Лондон, от концерти, партита, магазини и дрехи. И обеди в „Риц“. Томи Мортимър беше ключът към този друг свят.
— Скъпа, за какво така дълбоко се замисли?
— За Томи Мортимър.
— Той никога не ми е бил любовник.
— Не съм мислила това.
— Той не е такъв тип човек. Не искам да кажа, че е гей. Просто е удобно безполов.
— Когато за пръв път дойдох в Нанчероу, и той беше тук, не можех да го проумея.
— О, мила, да не си очаквала, че Едгар трябва да го изхвърли през вратата?
— Не съвсем.
— Той никога не е бил заплаха. Едгар знаеше това. Беше тъкмо човекът, който ми трябва. И Едгар ми позволи да го имам. Защото той е най-скъпият, най-благородният човек на света. И ме направи толкова щастлива. Виждаш ли, при мен това наистина проработи. Затова си помислих, че ще бъде добре и за Лъвдей.
— Даяна, това беше решение на Лъвдей, не твое.
В този момент, може би за щастие, те бяха прекъснати. От предната част на къщата се затръшна врата и проехтя:
— Джудит!
— В кухнята съм! — извика тя.
— Джес — каза Даяна. — Какъв ужас, напълно бях забравила, че тя е тук. — И те се смееха над това, когато вратата рязко се отвори и се появи Джес, доста мърлява и омотана в паяжини, но сияеща от задоволство.
— Свърших всичко, но ми трябва нещо да измия прозорците. — Тя видя Даяна и каза колебливо:
— Аз… Аз съжалявам. Не знаех, че сте тук.
— О, мила Джес, не съжалявай. Просто се отбих да оставя малко яйца и зеленчуци. Ти какво правеше?
— Чистех къщичката. Беше пълна с паяжини, мъртви сини мухи и други боклуци и аз ги изметох. И имаше две умрели мишки на пода. Наистина ни трябва котка. Имаш ли нещо за миене на прозорци?
— Не знам. Ей сега ще погледна.
Даяна се усмихна.
— Нали това е прекрасна малка къщичка? Направиха я за моите деца, Атина и Едуард, и те прекарваха тук часове, дни, седмици. Бяха като на лагер и готвеха някакви ужасни миризливи наденички.
— През лятото ще спя там. През цялото време.
— Няма ли да си самотна?
— Ще взимам и Мораг при мен за компания.
— Искаш ли кафе? — попита Джудит.
— Не много — смръщи нос Джес.
— Тогава изпий канче мляко. С бисквити или нещо такова.
— Искам да измия прозорците.
— Пет минути да похапнеш за напълняване, и можеш да продължиш с чистенето си.
— А, добре.
— Млякото е в хладилника, бисквитите в кутията. Вземи си.