Много ти благодаря, че ми позволи да ти гостувам в Коломбо.
Много ми хареса, особено алигаторите.
Тръгвам на училище във вторник. Не мислех, че ще бъда на пансион, но ще бъда, защото госпожица Като казва, че те правят множество специални неща през уикендите като театрални представления, четене на глас или участие в експедиции. И ще ми разрешават да се обаждам на Джудит, когато искам. Но вечер, не през деня.
Госпожица Като е чудесна и много забавна.
Мораг е добре.
Надявам се, че ти също си добре.
Моля те, поздрави сърдечно господин Бийти и Томас.
С обич от
Джес
П.С. Биди също ти изпраща поздрави.
— Не искам да влизаш, Джудит. Искам да се сбогуваме навън пред входната врата. Ако влезеш, всичко ще се проточи.
— Наистина ли искаш това?
— Да. Онова приятно момиче Елизабет каза, че ще бъде там да ме посрещне и да ми покаже спалнята и всичко. Каза, че ще ме чака до вратата.
— Много хубаво от нейна страна.
— И каза, че до края на срока ще бъде мой специален наставник и ако се объркам или нещо сбъркам, трябва да я потърся и тя ще ми помогне.
— Изглежда добро обещание.
Бяха почти пристигнали. Джудит обърна колата встрани от главния път и нагоре по хълма, през имота с малки къщи, където беше портата на училището. Беше два и половина следобед, валеше постоянен ръмеж от морска мъгла, бавно напояваща неприветливите градини и голите дървета. Чистачките на колата не бяха спирали, откакто излязоха от Розмълиън.
— Толкова е странно — каза Джудит.
— Кое е странно?
— Историята се повтаря. Когато мама ме доведе в „Сейнт Урсула“ за пръв път, казах й точно същото. „Не влизай. Сбогувай се на стълбите пред вратата“. И тя това и направи.
— Но сега е различно, нали?
— Да. Слава Богу, сега е друго. Казах й „довиждане“ и мислех, че е за четири години. Изглеждаше ми завинаги. Било е завинаги, но за щастие тогава не го знаех. Ти и аз всъщност не трябва да се сбогуваме. Само ще си кажем „Довиждане“. Защото Филис, Биди и аз никога няма да сме далече. Дори когато Биди се премести и си купи нова къща, всички ще бъдем много близо едни до други. И следващото, което знаем, е, че ще има Коледа.
— Тя истинска ли ще бъде?
— Най-хубавата.
— Ще имаме ли елха като Биди в Кийхам?
— Бяла и сребърна. Достигаща до средата на стълбите.
— Странно ще ми е без теб — каза Джес.
— И на мен ще ми липсваш.
— Но няма да изпитвам носталгия.
— Няма, Джес. Като те познавам, мисля, че няма.
Раздялата им не трая дълго. Както беше обещала, старшото момиче Елизабет беше там, до голямата главна врата, и ги чакаше. Като видя колата, тя се намъкна в дъждобрана и излезе да ги поздрави.
— Здравейте. Ето ви и вас. Какъв ужасен ден. Много мъгла ли имаше по пътя?
Нейното самообладание и приятелско отношение напълно разпръснаха всяка възможна неловкост или напрежение на ситуацията.
— Ще взема куфара ти и стика за хокей. Ще се справиш ли с останалото? И ще отидем право горе по стълбите да ти покажа къде ще спиш.
Всичко съответно беше внесено вътре. Елизабет тактично се отдалечи така, че да не чува какво си говорят. На стъпалото пред входната врата, под ръмящия дъжд, Джудит и Джес застанаха една срещу друга.
Джудит се усмихна.
— Ами ето, това е. Тук те оставям.
— Да. — Джес беше сдържана, но непреклонна. — Точно тук. Всичко ще е наред с мен. — И толкова хладнокръвна, толкова отговорна за ситуацията беше тя, че Джудит се засрами от собствените си опасения и от съзнанието, че при най-малкото поощрение може да започне да се държи като най-сантименталните майки и да й се напълнят очите. — Благодаря, че ме докара.
— Довиждане, Джес.
— Довиждане.
Целунаха се. Джес й отправи смешна лека усмивка, обърна се и си отиде.
Джудит си поплака малко в колата на път за вкъщи, но само защото Джес беше толкова страхотна и защото Дауър Хауз щеше да бъде празен без нея, и защото беше им отпуснато толкова малко време заедно. После намери кърпичка, издуха носа си и престана да плаче, и си каза строго да не бъде такава глупачка. Джес в „Сейнт Урсула“ щеше да разцъфти като растение. Духовно стимулирана, постоянно заета и сред приятната компания на момичета на нейната възраст. Беше живяла прекалено дълго с възрастни. Твърде дълго в глад, мизерия и лишения и всички ужаси на един жесток свят на възрастни. Сега най-после ще има време и пространство, в които да преоткрие радостите и предизвикателствата на нормалното детство. Това й беше необходимо. В края на краищата, това беше единственото разумно нещо, което можеха да направят.