И така, всичко е за най-доброто. Но беше трудно да не се чувства малко празна и ограбена. Като се тътреше обратно през разкиснатото от дъжда мочурище, Джудит реши, че сега й трябва малко компания от връстници, затова ще отиде да види Лъвдей. Още не беше ходила в Лиджи просто защото цялото й време напоследък беше заето с Джес. Организира обещаното пътуване до Пенмарън, взеха влака в Порткерис, разгледаха очарователното градче, отбиха се при семейство Уорън и получиха класическия чай на госпожа Уорън. Освен това Джес трябваше да бъде екипирана за „Сейнт Урсула“. Списъкът за дрехи съвсем не беше нито толкова дълъг, нито толкова сложен както по времето на Джудит, и благодарение на пазаруването в Коломбо Джес беше добре обзаведена с всички необходими дрехи. Но имаше и много други, неподходящи неща, които трябваше да бъдат доставени в оголените магазини на Пензанс. Стик за хокей, обувки за хокей, хартия за писма, кутия с бои. Престилка за уроците, автоматична писалка, ножица за шев, комплект по геометрия. И, накрая, но не на последно място, библия и „Молитвена книга с химни, стари и нови“, и двете задължителни за всяко уважаващо себе си висше англиканско учреждение.
И после всичко трябваше да бъде опаковано.
Поради това Лъвдей беше до известна степен пренебрегната. Но сега, този следобед, се представи чудесна възможност: тя ще спази обещанието си да ги посети и прекара час-два с Лъвдей и Нат. Искаше й се да беше помислила за това по-рано — тогава щеше да купи цветя в Пензанс за Лъвдей и може би играчка или нещо сладко за Нат. Но вече беше твърде късно. Подаръците ще почакат за по-късно.
Тя караше през Розмълиън и нагоре по хълма, покрай портата на Нанчероу, и по-нататък около миля, и стигна до завоя, който водеше към фермата. Уличката потъваше надолу тясна и с дълбоки коловози като корито на поток, хлътнало между гранитните огради и гъсталаците от прещип. В началото му стоеше дървен пътепоказател с надпис ЛИДЖИ и каменната платформа, където Уолтър оставяше гюмовете всеки ден, за да ги вземе камионът на пазара за мляко.
Следваше още една миля изровен, друсащ, криволичещ път до главната къща на фермата, но по средата му отляво бе каменната къщурка, която полковникът беше обновил, когато Лъвдей и Уол-η,ρ се ожениха. Тя се гушеше в завоя на хълма, покритият с плочи покрив блестеше под дъжда и можеше моментално да се познае по въжето с пране, което шляпаше и се издуваше от мокрия вятър.
Тя отиде до портата, която беше отворена, подпряна с камък, а зад нея водеше тревясал участък, който би трябвало да бъде градина, но не беше. Имаше само въже с пране, още няколко храста прещип и няколко играчки, разхвърляни наоколо. Ръждясал детски триколесен велосипед, тенекиена кофичка и лопатка. Тя спря колата и угаси мотора, и чу вятъра. Някъде лаеше куче. Тя излезе от колата, тръгна по постланата с гранитни плочи пътека и отвори изцапаната с боя врата.
— Лъвдей!
Намираше се в мъничко антре със стари палта, дъждобрани и с покрити с кал обувки на пода.
— Лъвдей!
Отвори следваща врата.
— Аз съм!
Кухня, всекидневна — всичко едновременно. Почти копие на къщата на госпожа Мъдж. Корнуелска готварска печка, на която къкреше нещо, дрехи, закачени на макара много високо, подове с плочки, тук-там черги. Маса, глинена мивка, купи за кучета, кофа за отпадъци, купища стари вестници, бюфет, отрупан с какво ли не, хлътнал диван.
Нат лежеше на дивана с палец в устата. Спеше дълбоко. Носеше мръсен гащеризон, прогизнал на мястото, където го беше напикал. Радиото, кацнало на един от рафтовете на бюфета, нещо си бърбореше само. „Пак ще се срещнем, не знам къде, не знам кога“. Лъвдей гладеше.
Когато вратата се отвори, тя вдигна глава. Джудит съвсем без нужда каза:
— Аз съм.
— Добре. — Лъвдей тръшна ютията на мястото й. — Откъде идваш?
— От „Сейнт Урсула“. Току-що оставих Джес там.
— О, Боже, тя добре ли е?
— Просто ме смая. Реалистка. Никакви сълзи. Аз бях тази, която едва не се разкисна.
— Мислиш ли, че ще й хареса?
— Да, мисля. Има разрешение да ми се обади, ако се почувства потисната. Всъщност потиснатата съм аз, затова дойдох да си оправя настроението.
— Не съм сигурна, че си дошла, където трябва.
— На мен ми изглежда съвсем добре. Умирам за чаша чай.
— Ще сложа чайника. Свали си палтото. Метни го някъде.
Джудит го съблече, но не намери къде да го метне, защото на стола имаше огромен куп пране, на другия — огромна тигрова котка, да не броим Нат на дивана. Тогава тя се върна в малкото антре и закачи дъждобрана си на една кука над чифт кални черни мушамени панталони.