— Това е грубо и невярно.
— Знам, че не съм добра в готвенето, но е ужасно да ти го кажат. А има и нещо друго. Той не иска да водя Нат в Нанчероу. Това го засяга, струва ми се. Сякаш по някакъв начин е омаловажаван…
— От всички мъже на света Уолтър е последният, който има право да се заяжда за това.
— Казва, че се опитвам да превърна Нат в малък глезльо, в мамино детенце. Той иска детето да е Мъдж, а не Кеъри-Луис.
Всичко беше напълно разбираемо, но и объркващо.
— А обича ли Нат?
— Да, когато Нат е добър, забавен или смешен. Не когато е уморен, взискателен и иска внимание. Понякога с дни не му говори. Той може да е раздразнителен дявол. А напоследък е направо невъзможен.
— Искаш да кажеш, откакто Арабела Лъмб се появи на сцената?
Лъвдей кимна.
— Това сигурно не е сериозно, Лъвдей? Всички мъже имат такива шантави моменти, когато излизат от релси и си загубват ума. А ако тя е насочила към него големите си оръдия, не ми изглежда, че той ще се поддаде за дълго.
— Тя няма да се махне, Джудит.
— Може и да се махне. — Но още като казваше това, Джудит знаеше, че не изглежда много обнадеждаващо. — Били сте щастливи с Уолтър. Мисли, че просто трябва да продължиш да се усмихваш широко и да го понасяш и да го чакаш да се вразуми. Няма смисъл да се обяснявате, да се карате. Това само ще влоши нещата.
— Малко е прекалено късно да се каже това.
— Не ти помогнах много, нали?
— Напротив, помогна ми. Дори защото ме накара да заговоря за това. Най-лошото е, че няма с кого да говоря. Мама и татко биха… — тя затърси подходящата дума — експлодирали, ако разберат.
— Изненадана съм, че още не знаят.
— Единственият човек, до когото би могъл да стигне слухът, е Нетълбед. А и двете го познаваме и знаем, че никога не би гъкнал пред някого от тях.
— Да. Да. Никога не би го направил.
През цялото това време Нат лежеше по корем, погълнат от играта си. Сега реши, че е гладен. Скочи на крака и дойде при тях, застана на пръсти и заразглежда масата.
— Искам нещо да ям.
Лъвдей загаси цигарата си в близката чинийка, наведе се и го вдигна на коляното си. Залепи целувка върху гъстата му тъмна коса и с ръце около него намаза с масло парче шафранов кейк и му го даде.
Той дъвчеше шумно, вторачен без да мигне в Джудит. Тя му се усмихна.
— Исках да ти донеса подарък, Нат, но нямаше откъде да го купя. Следващият път ще ти донеса нещо. Какво искаш?
— Кола.
— Каква, малка кола?
— Не. Голяма, в която да мога да влизам.
Лъвдей се разсмя.
— Не играеш на дребно, нали? Джудит не може да ти купи кола.
Джудит разроши косата му и каза:
— Не слушай майка си. Аз мога да направя каквото поискам.
Вече беше минало пет часът. Джудит каза:
— Наистина трябва да си тръгвам. Биди и Филис ще се чудят какво е станало с мен и ще си въобразяват ужасни драми с Джес.
— Много хубаво беше да те видя. Благодаря ти, че дойде.
— Радвам се, че дойдох. Другият път ще изгладя прането. — Тя отиде да си вземе дъждобрана. — А ти трябва да доведеш някой път Нат в Дауър Хауз. На обяд или нещо подобно.
— Много бихме искали. Нали, Нат? Джудит, няма да кажеш нито дума, нали? За това, което ти разказах.
— Нито дума. Но трябва да продължиш да говориш с мен.
— Добре.
Лъвдей взе Нат на ръце и тръгнаха към отворената врата да изпратят Джудит. Навън мъглата се беше сгъстила и всичко беше посивяло, течеше и капеше. Джудит вдигна яката на дрехата си и затича към колата, но Лъвдей я повика по име и тя се обърна.
— Имаш ли вече новини от Гас?
Джудит поклати глава.
— Нито дума.
— Просто попитах.
Джудит караше към вкъщи в тъмната, унила вечер, към Розмълиън, нагоре по хълма, и после през портата на Дауър Хауз. Прозорците на кухнята светеха топли и жълти през мрака и някой беше запалил лампата над входната врата. Тя прибра колата на Биди в гаража, докато нейния малък Морис стоеше на трупчета без колела, завит с мърляв плат срещу прах. Необходимите купони за бензин още не бяха изпратени от съответните власти и докато дойдат, нямаше никакъв смисъл да й слагат колелата, да зареждат акумулатора и да открият, че изоставената малка кола е овехтяла от неизползване.
Тя прекоси чакъла и влезе в къщата през задната врата. В кухнята завари Филис да точи тесто, а Ана седеше на другия край на масата и се мъчеше да си напише домашното.