— Но имаше война. Тя вече свърши. — Джудит нищо не каза. — Виж какво, твоят пудинг и кучетата няма да го ядат. Махни се и ме остави да го направя като хората. — Без нежелание Джудит й връчи дървената лъжица. — Малко е сух, не мислиш ли? Ще взема да му сложа още едно яйце. — Тя завъртя лъжицата много майсторски и седна на ръба на масата и я загледа. — Какво ще облечеш?
— Дори не съм помислила.
— Добре, помисли си сега. Нещо ефектно. Сега си толкова хубава, като истинска кинозвезда си, когато си сложиш малко грим. Знам, че искаш да го събориш от пръв поглед.
— Не, Филис. Не мисля, че искам това.
— Добре тогава. Бъди си дебелоглава, щом искаш. Дръж всичко в себе си. Но едно ще ти кажа. По-добре миналото да си остане в миналото. Никакъв смисъл няма да мъкнеш в себе си недобри чувства. — Тя счупи второто яйце над купата и започна така да налага сместа, сякаш тя беше виновна за цялата ситуация. — Недей заради бълхата да изгаряш юргана.
Май нямаше какво да се възрази на тази бележка. Но Джудит остана с неприятното усещане, че може би Филис беше права.
Рупърт Райкрофт, бивш майор от Кралската драгунска гвардия, излезе куцайки от портала на „Хародс“, прекоси до края на тротоари и спря, като се чудеше накъде да тръгне. Беше дванадесет и половина, време за обяд, а декемврийският ден беше мразовито студен, с остър, суров вятър, но поне великодушно не валеше. Неговата уестминстърска среща беше отнела почти цялата сутрин, а набегът му в „Хародс“ беше довършил останалата част от нея. През остатъка от деня можеше да прави каквото си иска. Помисли си да помаха на такси, да отиде до Падингтън и да се върне с влак до Челтнам, където беше оставил колата си в паркинга на гарата. Или пък можеше да обядва в клуба си и после да отиде до Падингтън. Тъй като чувстваше глад, предпочете второто.
Но въпреки — или може би защото — имаше толкова много хора наоколо, чиновници и пазаруващи за Коледа, млади мъже в униформа, по-възрастни с куфарчета за документи, всички изпълзели от метрото или наскачали от натоварените автобуси, таксита определено не достигаха. Ако някое се мернеше пред погледа, непременно беше вече заето. Ако беше здрав и читав, Рупърт щеше с удоволствие да вземе автобус 22, за да го закара до Пикадили. Никога не е бил подхранван от измамни илюзии за собственото си величие. Но кракът му изключваше физическото усилие да се качва в автобус и по-лошо — да слиза от проклетото нещо на другия край. Значи ясно — такси.
Той чакаше, висока и представителна фигура, с тежък морско син шлифер, униформена вратовръзка и бомбе. Носеше не задължителния затворен чадър, а бастун, който му беше нещо като трети крак и без който той все още не можеше да се оправя. Стълбищата и стъпалата бяха особено проблемни. При това, в другата му ръка имаше тъмнозелена пазарска чанта от „Хародс“. Тя съдържаше бутилка хубаво шери, кутия пури, скъп копринен шарф, подарък за жена му. В други магазини той се чувстваше малко неуверен, унижен и объркан, но да купуваш в „Хародс“, беше като да харчиш парите си във великолепен, изключителен и сигурен клуб за джентълмени и следователно, доставяше удоволствие.
Беше на път да се откаже от всяка надежда да хване такси, когато едно се появи най-после, като се движеше от отсрещната страна на улицата. Рупърт му махна, като вдигна пазарската си торба като знаме, защото ако вдигнеше бастуна, можеше и да падне. Шофьорът го видя, направи обратен завой и спря до него.
— До къде, сър?
— До Кавалерийския клуб, моля.
— Добре.
Рупърт се наведе да отвори вратата. При това той видя потока идващи насреща минувачи и в този момент забрави да влезе в таксито, защото погледът и цялото му внимание бяха привлечени от вида на млад мъж, който вървеше към него. Висок, почти колкото Рупърт, смътно познат, лошо облечен, небръснат и изнемощял. Мъчително слаб. Буйна черна коса стърчеше над вдигнатата яка на опърпаното му кожено сако, стария сив фланелен панталон и протрити нелъснати обувки. Носеше бакалска щайга, от която се подаваха глава целина и гърлото на бутилка, а тъмните му, дълбоко поставени очи не поглеждаха нито наляво, нито надясно, а бяха вперени напред, като че ли единственото, което можеше да има значение, беше посоката, която беше си избрал.
След пет секунди, не повече, той щеше да мине край Рупърт по пътя си. Други нахълтваха след него. Миг колебание, и той щеше да отмине. Тъкмо преди да стане прекалено късно, Рупърт повиши глас и извика след него:
— Гас!
Той закова на място, замръзна като прострелян. Постоя и след малко се обърна. Видя Рупърт, застанал до таксито и очите им се срещнаха. Дълго нищо повече не стана. И после бавно той се върна назад.