А Гас замина за Абърдийн, защото е в Главния щаб на Планинците от Гордън. Беше просто отвратително да му кажа довиждане. За никого от другите не плаках, но за него се разревах. Толкова е несправедливо да срещнеш единствения мъж, в когото би могла да се влюбиш, и да го отнесат набързо заради гадния стар Хипиер. Изплаках кофи сълзи в леглото, но вече престанах, защото получих писмо от него и му отговорих. И имам негова снимка, която му направих с моя фотоапарат, и накарах да ми я увеличат (изглежда мито размазана, но става), сложих я в рамка и сега е до леглото ми, и й казвали „лека нощ“ всяка вечер и „добро утро“ всяка сутрин. Обзалагам се, че изглежда божествено в шотландската си поличка. Ще се опитали да го убедя да ми изпрати снимка, облечен в нея.
А сега продължение на историята на Рупърт.
Три дни след като той си замина, Атина внезапно обяви, че и тя отива в Единбург, взе влака и замина. Не е ли върхът? Живее в хотел „Киледония“. Казва, че е огромен и ужасно викториански и че Единбург е зловещо студен, но това явно няма значение, защото от време на време може да вижда Рупърт. Щом няма нищо против да мръзне, значи е влюбена в него.
Колкото до мен, аз твърдо си стоя тук, оставам. Мама ще купи маса кокошки и те ще са моята военна работа, а Уолтър Мъдж каза, че ще ме научи да карам трактор и тогава ще мога да помагам във фермата. Всъщност не ме е грижа какво правя — дали зареждам бойлер, дали чистя тоалетни — стига да не ме карат да се регистрирам или да ме призоват за нещо ужасно.
Господин Нетълбед току-що се появи да съобщи радостната вест, че бензинът ще се ограничава и ние всички ще трябва да дадем честна дума да не пълним туби и да се запасяваме. Бог знае какво ще правим за храна, защото е прекалено далече да ходиш с колело до Пензанс! Ще започнем да колим овцете на Уолтър, предполагам.
Копнея да те видя отново. Върни се веднага, когато можеш. Мери пита искаш ли да ти изпрати някакви зимни дрехи?
С много обич, обич, обич.
Лъвдей.
П. С. ПОСЛЕДНИ НОВИНИ! Прекалено вълнуващо. Преди миг позвъниха от Единбург. Татко вдигна слушалката от кабинета си. Атина и Рупърт са се оженили. В някакво гражданско отделение там и адютантът на Рупърт и шофьорът на такси са им станат свидетели. Точно както Атина винаги е искала. Мама и татко са разкъсани между радостта и гнева, че не са присъствали на церемонията. Мисля, че те наистина го харесват. Не знам кога тя ще се върне при нас. Едва ли е много весело да си омъжена и да живееш сама в хотел „Каледония “.
Джудит сгъна писмото и го пъхна обратно в плика, после пъхна и резултатите от приемния изпит. Беше удобно свита в ъгъла на дивана, така че си остана там, и гледаше през прозореца, и си мислеше за Нанчероу. Чувстваше се едва ли не като върнала се там. И мислеше за женитбата на Атина и Рупърт в гражданското отделение и за госпожица Милиуей, която шие завеси за затъмнение, и за Гас в шотландската му поличка, и за полковника и кофите му с вода, и за Лъвдей, която гледа кокошки. И за Едуард. Някъде в Англия. На обучение. Обучение за какво? Вече имаше свидетелство за пилот. Но да задаваш такъв въпрос, е глупаво. Обучение за война, разбира се. Да се спускаш от небето, да стреляш и да сваляш бомбардировачите на неприятеля. „Той си живее живота, като си хвърчи наоколо и си пие бира.“
След тази последна неделя в Нанчероу не бе имало никаква връзка между тях, така че новината от Лъвдей беше първата, която Джудит научи за него. Тя нито беше му писала, нито звъняла по телефона, защото не можеше да измисли какво да му каже, което още да не е било казано, и защото още се гърчеше при спомена за собствената си наивност и за убийственото отхвърляне от Едуард. И той нито беше й писал, нито беше й се обадил, но тя и въобще не очакваше той да го направи. Той беше постоянен и разбиращ, но търпението на никой мъж не може да трае вечно. Собственото й дезертьорство, заминаването й от Нанчероу, без дори да се сбогува, беше вероятно самото крайно отчаяние. И няма никаква причина, никаква необходимост Едуард да се занимава с Джудит. Неговият чаровен живот винаги ще бъде изпълнен с хубави жени, които чакат и се редят на опашка да паднат в скута му.
Но все още беше невъзможно да си го спомня хладнокръвно. Видът му, звукът на гласа му, смехът му, къдрицата на челото, която постоянно трябваше да се отмахва. Всичко около него й доставяше удоволствие.
След пристигането си в Девън беше опитвала най-упорито да се съпротивлява на отдаването на дневни мечти: че ще чуе приближаваща кола да катери хълма и в нея ще е Едуард, дошъл да я търси, дошъл, защото не може да живее без нея. Такива фантазии бяха за деца, приказки за феи с щастлив край, а сега окончателно и безвъзвратно тя вече не беше дете. Но не можеше да спре нахлуването му в нощните й сънища и в тях имаше място, в което тя отива и е погълната от блажено удоволствие, защото знае, че някъде там е и Едуард, на път е, пристига. И се събуждаше, изпълнена с щастие, само за да го остави да изтече в студената светлина на сутринта.