— Гас. Аз съм Рупърт Райкрофт.
— Знам. Спомням си. — Отблизо видът му беше още по-безнадежден и тъмната небръсната четина на челюстта му го правеше да прилича на съвсем закъсал. Единственото, което Рупърт знаеше за него, беше, че е бил пленник при японците. Смятаха го за убит, а излиза, че е оцелял. Но не знаеше нищо повече. — За мъртъв ли ме смятахте?
— Не, знаех, че си се справил. Ожених се за Атина Кеъри-Луис, така че до нас стигна вест от Нанчероу. Чудесно е да те видя отново. Какво правиш в Лондон?
— Ами наминах за малко.
В този момент шофьорът на таксито, на когото му писна от тяхното мотаене, се намеси.
— Ще вземете ли колата, сър, или няма?
— Да — отговори му Рупърт студено, — ще я взема. Почакайте за миг. — Той се обърна към Гас. — Къде отиваш?
— На Фулъм Роуд.
— Там ли живееш?
— В момента да. Дадоха ми квартира назаем.
— Какво ще кажеш за обяд?
— С теб ли?
— Че с кой друг?
— Благодаря, но не мога. Ще те злепоставя. Дори не съм се избръснал…
Това беше отказ, но Рупърт съвсем внезапно разбра, че ако изпусне Гас от погледа си, никога вече няма да го намери. Затова продължи да настоява.
— Имам цял ден време. Никакви ангажименти. Защо не се върнем в квартирата ти, там ще се оправиш и ще отидем в някой пъб или другаде. Можем да поговорим. Да наваксаме изгубеното. Мина толкова време…
Но Гас все още се колебаеше.
— Квартирата е съвсем долнопробна.
— Няма значение. Без извинения. — Беше дошло време да се действа. Рупърт отвори вратата на таксито и застана до нея. — Хайде, старче, влизай.
И Гас влезе, седна на далечния край на седалката и остави щайгата си на пода между тях. Рупърт го последва със своята не толкова ловка походка, намести крака си и след това затръшна вратата.
— Остава ли Клубът на кавалеристите, сър?
— Не. — Той се обърна към Гас. — По-добре ти му кажи.
Гас каза на шофьора своя адрес на Фулъм и таксито потегли и се вля в слабия поток на трафика. После каза:
— Ранили са те.
Това не беше въпрос.
— Да. В Германия, само месец преди края на военните действия. Изгубих крака си. Откъде знаеш?
— Джудит ми каза. В Коломбо. По пътя към вкъщи.
— Джудит. Разбира се.
— Вече не си в армията?
— Да. Живеем в Глостършир, в къща в имението на баща ми.
— Как е Атина?
— Както винаги.
— Все още убийствено красива?
— Така мисля.
— И май че имате момиченце?
— Клементина. Вече е на пет години. Атина ще има друго дете през пролетта.
— Лъвдей някога ми пишеше и ми съобщаваше всички семейни новини, затова знам. Какво правиш в Глостършир?
— Зубря всичко, което е трябвало да науча още преди години… Как се управлява имение, ферми, гори и лов. Реших, че армията не подготвя човека за цивилен живот. Известно време дори предъвквах идеята да се запиша в селскостопанския колеж в Сисистър, но реших, че вместо това ще трябва да насоча скромните си заложби в друга посока.
— И каква е тя?
— Политиката.
— Мили Боже, каква мисъл. — Гас ровеше в джоба на сакото си и извади пакет цигари и запалка. Запали една и Рупърт видя колебливото треперене на ръката му. Дългите му пръсти е широк, заоблен край. Бяха кафяви от никотина. — И кой ти напъха в главата точно това?
— Не знам. А, всъщност знам. Когато излязох от болницата, отидох да посетя семействата на някои от хората в моята част, които бяха убити или ранени. Танкови екипажи и подобни. Хора, с които съм се бил през целия път от Западната пустиня и Сицилия. Достойни мъже. А семействата им живеят в толкова бедни и мизерни условия. Индустриални градове, опрени една до друга къщи, пушещи комини, всичко мръсно и грозно. За пръв път в живота си видях как живее другата половина от хората. Откровено казано, намирам това за отвратително. И пожелах да направя нещо, за да подобря положението. Да направя тази страна такава, че хората да могат да живеят в нея с гордост. Звучи малко наивно и идеалистично, но твърдо съм убеден, че това трябва да стане целта ми.
— Браво. Щом мислиш, че това може нещо да промени.
— Тази сутрин бях на среща в Палатата на общините с председателя на Консервативната партия. Ще трябва да ме приемат като вероятен кандидат на някоя избирателна колегия… може би в някоя крепост на лейбъристите, в която никой не може да спечели и за милион години, но все пак ще натрупам опит. И после, с течение на времето и малко късмет, може и да стана член на парламента в Уестминстър.