— Какво мисли Атина по въпроса?
— Подкрепя ме.
— Вече я виждам, седнала на площадката на консерваторите с шапка на цветя…
— Това още много дълго няма да стане…
Гас угаси цигарата си и се наведе да говори с шофьора.
— Това е от дясната страна на улицата, веднага след болницата.
— Окей, сър.
Явно бяха почти пристигнали. Рупърт погледна през прозореца на колата с известен интерес, тъй като тази част на Лондон му беше напълно непозната. Собствената му маркирана територия, която включваше „Риц“, Бърсли, клуба му и големите градски здания на приятелите на майка му беше очертана от ясни граници към всички посоки на света: реката, „Шафтсбъри Авеню“, Рийджънтс Парк и „Хародс“. Зад тях лежеше непозната страна. Сега той видя доказателства за силни бомбардировки, кратери, затворени зад временни огради, празни стени, където някога е имало малка къща от еднотипните жилища. Всичко изглеждаше малко порутено и неустойчиво. Магазинчета излагаха стоките си направо на тротоара: зеленчуци, вестници, мебели втора ръка, малко кафене-ресторантче с влажни, изпотени от пара прозорци.
Тогава таксито спря и Гас излезе, като спря да вземе щайгата си. Рупърт го последва. На бордюра той започна да рови в джоба на панталона си за дребни пари, но Гас го изпревари.
— Задръжте рестото.
— Много благодаря.
— Хайде — каза Гас.
Той прекоси тротоара, Рупърт след него. Между кафенето и малката бакалничка имаше тясна врата, от която се лющеше тъмно кафява боя. Гас извади ключ и я отвори. Влезе в усоен задушен коридор, със стъпала, които вървяха нагоре в мрака. На пода и стълбите имаше линолеум, както и спарена миризма на престояло зеле, котараци и нечисти тоалетни. Когато вратата след тях се затвори, стана почти съвсем тъмно.
— Казах ти, че е долнопробна — обади се Гас и тръгна нагоре по стълбите. Рупърт прехвърли патерицата си в ръката с торбата и бойко го последва, като се изтегляше нагоре по перилата.
На завоя на стълбите имаше отворена врата, която разкриваше влажна баня, набръчкан линолеум и източника на миризмата на тоалетна. Пак нагоре до площадката на първия етаж. Стълбите продължаваха, издигаха се в полуосветения сумрак, но пред тях стоеше друга врата и Гас я отключи и поведе към голяма предна стая с висок таван и два прозореца, които гледаха към улицата. Първото нещо, което порази Рупърт, беше страшният студ. Имаше огнище, но не и огън, и то беше станало гробище за недогорели клечки кибрит и фасове. До решетката бе малка електрическа печка, но не беше включена, а пък и да беше човек не можеше да си представи как с двата си реотана би могла поне да посмекчи студа. Стените бяха покрити с тапети на нервно разпръснати цветя от типа, който Атина наричаше кошмар за пчелите, но те вече бяха мръсни и започваха да се отлепват по ъглите. Пердетата, тесни и много по-къси от прозореца, явно бяха правени за друга стая, а върху черния мрамор на рамката на камината имаше зелена ваза, пълна е прашна пампасна трева. Мержелеещите се диван и столове бяха в калъфи от износен кафяв плат и върху тях имаше по някоя опърпана възглавница, а масата, вероятно замислена като маса за хранене, беше отрупана със стари вестници, списания, мръсна чаша и чинийка и оръфана чанта за документи, от която се изсипваха нещо като писма и сметки.
Не е никак весело това място, реши Рупърт. Гас остави на масата щайгата си. После се обърна към Рупърт.
— Съжалявам. Но наистина те предупредих.
Нямаше смисъл да извърта.
— През живота си не съм виждал нещо толкова потискащо.
— Ти го каза. Както живее останалата половина. Това дори не е квартира. Просто стаи. Използвам банята на стълбището, а кухнята и спалнята са от другата страна на стълбищната площадка.
— Какво по дяволите правиш тук?
— Наех го. Не исках да ходя на хотел. Исках да живея сам. Някой друг е живял тук и го е оставил мръсно. Не успях да го изчистя. Всъщност прекарах грип и бях на легло три дни. Затова не съм избръснат. А тази сутрин трябваше да изляза, защото вече всичко ми свърши. Трябваше да си купя нещо за ядене. Малко е сложно, защото нямам купони.
— Ако ми позволиш да ти го кажа, можеш да се организираш по-добре.
— Възможно е. Искаш ли нещо за пиене? Имам бутилка съмнително уиски, но може и да е просто вода. Или може би чаша чай. Боя се, че нямам нищо друго.
— Не искам, благодаря. Нищо не искам.
— Добре, седни и се настани удобно. Ще се преоблека. Дай ми пет минути. Ето… Той бръкна в зеленчуковата си щайга и извади „Дейли Мейл“. Почети го, докато се върна.