Рупърт взе вестника, но не започна да чете. Щом Гас излезе, той го остави на масата и сложи своите покупки от „Хародс“ до тези на Гас. Прекоси стаята и застана до прозореца, погледна трафика долу по „Фулъм Роуд“ през мъглата на немитото стъкло.
В мислите му цареше бъркотия. Той се замисли за миналото, опита се да подреди всичко, което можеше да си спомни за Гас Калъндър и онова златно лято на 1939 г., когато бяха заедно в Нанчероу. Той се беше появил от нищото със страхотна лагонда, пристигнал от Шотландия, приятел на Едуард от Кембридж. Сдържан, необщителен младеж, тъмен, хубав и с несъмнени белези на благосъстояние. Какво беше им казал за себе си? Че е учил в Ръгби, че къщата на родителите му е в Дийсайд — област, известна с богатството и огромните имоти на установилите се там собственици, стари благородници и дори кралски роднини. Някъде там е трябвало да има много пари. Какво бе станало?
Той си спомни други страни на Гас, не така материалистични. Начинът, по който гладко се включи в стила на живот на семейство, което никога преди това не беше виждал, и стана незабелязано един от тях. Талантът му да скицира, рисува и прави портрети. Скицата на Едуард, която гордо заемаше място на бюрото на Едгар Кеъри-Луис, притежаваше най-категоричното и убедително сходство, което Рупърт беше виждал някога. И после малката Лъвдей. Тя беше само на седемнадесет, но любовта й към Гас и неговата грижовност към нея бяха трогнали сърцата на всички тях.
След като Сингапур падна, именно Лъвдей беше толкова сигурна, толкова убедена, че Гас е загинал, че по някакъв начин убеди цялото си семейство, че той никога няма да се върне. По това време Рупърт беше в Северна Африка с бронираната дивизия, но идваха писма от Атина, които му разказваха с всички подробности какво става или предстои да стане.
В края на което Лъвдей се омъжи за Уолтър Мъдж.
Той въздъхна дълбоко. Разбра, че замръзва все повече, и че остатъкът от отрязания му крак започва да пулсира, което беше сигурен знак, че е стоял прав прекалено дълго. Обърна се от прозореца и в този момент влезе Гас, леко подобрен, избръснат, със сресана дълга коса, облечен в морско син пуловер с поло яка и старо сако от туид.
— Извинявай, че те накарах да чакаш. Трябваше да седиш. Сигурен ли си, че не искаш това питие?
— Сигурен. — Рупърт нямаше търпение да се измъкне от тази дупка. — Хайде да намерим някой пъб.
— Има един малко надолу по улицата. Можеш ли да вървиш дотам?
— При положение, че не очакваш да тичам.
— Ще вървим кротко — каза Гас.
Заведението беше едно от онези, старите, което някак беше избегнало бомбите, макар че сградите от двете страни бяха натрошени на парчета и така „Корона и котва“ беше останало изолирано, щръкнало край тротоара като стар зъб. Вътре беше тъмно и успокояващо, с много махагон и месинг, аспидистри в саксии, и огнище, в което гореше огън с кокс, което го правеше малко да мирише като стара чакалня на някоя гара.
На бара си поръчаха две бири и барманката каза, че може да им направи сандвичи, но може да намери само мляна шунка от консерва и туршия. И те се съгласиха, взеха бирите си и ги занесоха близо до огъня, където намериха празна маса, и след като Рупърт свали палтото и бомбето си, се настаниха удобно.
— От кога си в Лондон, Гас?
— Май съм загубил следите на времето. — Гас палеше поредната си цигара. — Какъв ден е днес?
— Вторник.
— Аз пристигнах в петък? Да, така е. И незабавно бях повален от грипа. Поне си мисля, че беше така. Не ходих на лекар, нищо не правих. Просто лежах и спах.
— Сега добре ли си?
— Чувствам се малко отслабнал. Нали знаеш как е?
— Колко ще стоиш тук?
Гас сви рамене.
— Нямам планове.
Рупърт усети, че така до никъде няма да стигне, и беше време да престане да ходи на пръсти около същественото.
— Виж, Гас, имаш ли нещо против да ти задавам въпроси? Защото, ако имаш, ще замълча. Но трябва да разбереш, че аз естествено искам да разбера как си се оказал в това положение?
— То не е толкова лошо, колкото изглежда.
— Работата не е в това.
— От къде искаш да започна?
— Може би от Коломбо. Там ли си срещнал Джудит?
— Да, Джудит. Това беше едно от най-хубавите неща, да я намеря отново. Тя е толкова приятен човек и е толкова добра към мен. Нямахме много време, само два-три часа, и после трябваше да се върна на борда. Имах бутилка уиски с мен. „Блек енд Уайт“. Старият келнер в хотел „Гал Фейс“ я е пазил за Фърги Камерън, когато се върне, но тъй като Фърги е мъртъв, даде я на мен.
— Кога се върна в Англия?
— О, не знам. Някъде в средата на октомври, предполагам. Първо Лондон, после всички бяхме върнати в Абърдийн. Знаеше ли, че родителите ми са починали?