— Не, не знаех. Съжалявам.
— Казаха ми, че са починали, когато влязох в болницата в Рангун. Те бяха доста стари. Вече бяха на средна възраст, когато бях малко дете. Но много бих искал да бях могъл да ги видя отново. Писах им от Сингапур, от Чанги, но не са получили писмото. Мислили са, че съм мъртъв, и майка ми получила масивен удар. Лежала е в частен приют три години и е починала. През това време баща ми продължил да живее в Ардврей с домакини и прислуга да се грижат за него. Не искал да се върне в Абърдийн. Предполагам, че се е страхувал да не загуби престижа си, ако се върне. Беше много твърдоглав старец и много горд.
Рупърт сви вежди.
— Какво искаш да кажеш с това „да се върне в Абърдийн“? Мислех, че винаги сте живели в Ардврей.
— Винаги всички мислеха така. Приемаха го за даденост, представяха си обширни имения, поля, бъкащи от яребици, твърдо установени земевладелци и величия. А аз никога не ги разубеждавах, защото ми беше по-лесно да вървя напред при такова мнение. Но истината е, че родителите ми не бяха нито земевладелци, нито величия. Баща ми е скромен абърдийнец, който сам си е спечелил парите и се е издигнал самостоятелно, със собствени сили. Когато бях малък, живеехме в една къща в Абърдийн и трамваи вървяха в подножието на градината. Но баща ми искаше нещо по-добро за мен. Бях единственото му дете. Искаше да стана джентълмен. И така се преместихме от Абърдийн в Дийсайд в грозна викторианска къща, където майка ми никога не се почувства щастлива. А аз бях изпратен в частно училище, после в Ръгби, после в Кембридж. Джентълмен с произход и възпитание. Кой знае защо произходът и възпитанието бяха важни по онова време преди войната. Аз не се срамувах от родителите си. Фактически имах много време за всеки от тях. Възхищавах им се. Но в същото време знаех, че те са социално неприемливи. Дори да произнеса това ме притеснява.
— Какво е станало с баща ти?
— Починал е от инфаркт скоро след майка ми. Когато се върнах в Абърдийн, си мислех, че поне ще мога да живея горе-долу сносно, ще имам достатъчно пари, за да започна отново. Но всичко изхвърча. Парите ни са изтекли малко по малко. Върхът на всичко е сривът на цените на собствеността, стойността на лечението на майка ми, продължаването на живота в Ардврей за един старец, плащане на прислуга, готвачка, градинари. Никога не е мислил за понижаване на стандарта си по какъвто и да било начин. И после капиталът. Акции и дялове. Никога не съм знаел, че е инвестирал толкова много в Малая, каучук и калай. И разбира се, всичко това изчезна.
Рупърт реши, че не е време да смекчава думите.
— Банкрутирал ли си? — попита той направо.
— Не. Не. Не съм банкрутирал. Но трябва да си намеря някаква работа. Обявих Ардврей за продан…
— Какво стана с колата ти? С будещата завист лагонда?
— Представи си, помниш я! Тя е в гаража в Абърдийн.
— Съжалявам, Гас. Това не прилича особено на завръщане у дома.
— Никога не съм и мислил, че ще бъде. — И добави тихо: — Но поне съм в страната си.
Те бяха прекъснати от барманката, която им донесе сандвичите.
— Абе не са квото тряба, ама толкова има. Сложих им по малко горчица, та да си представите, че е шунка.
Те й благодариха и Рупърт поръча още две бири. Тя отнесе празните чаши. Гас запали нова цигара. Рупърт попита:
— А Кембридж?
— Какво за Кембридж?
— Не помня какво следваше там…
— Инженерство.
— Можеш ли да се върнеш в университета и да си завършиш обучението?
— Не. Не мога да направя това. Не мога да се върна.
— А какво стана с рисуването ти?
— Не съм правил нищо, откакто армията ни освободи и ни взеха в болницата в Рангун. Желанието да рисувам изглежда ме е напуснало.
— Ти си толкова дяволски добър, сигурен съм, че можеш да живееш от това.
— Благодаря.
— Онази скица на Едуард. Великолепна е.
— Това беше много отдавна.
— Талант като твоя не умира.
— Не съм сигурен. В нищо не съм сигурен. В болницата непрекъснато ме убеждаваха да започна да рисувам отново. Донесоха ми хартия, моливи, бои…
— Имаш предвид болницата в Рангун?
— Не, не в Рангун. Бях в друга болница през последните седем седмици. Психиатрична болница в Дъмфри. Докторите ме приеха там, защото се разпаднах на части. Не можех да спя. Кошмари. Треска. Потоци сълзи. Някакъв срив, предполагам.
Рупърт беше ужасен.
— Скъпи човече, защо не ми каза по-рано?
— Толкова е досадно. Срамно. Не се гордея особено…