— Помогнаха ли ти?
— Да. Изумителни са. Мъдри и търпеливи. Но не преставаха да ме карат да се върна към рисуването и това ми причини пълен духовен блок. Така че отказах, а те ме накараха вместо това да правя кошница. Там имаше красиви места и хубавичка млада доброволка често ме водеше на разходка. Имаше небе, трева и гори, но нищо не изглеждаше реално. Сякаш гледах нечий чужд свят през дебело стъкло и в същото време съзнавах, че нищо от това няма каквато и до било връзка с мен.
— Все още ли се чувстваш така?
— Да. Затова дойдох в Лондон. Помислих си, че ако дойда в най-анонимния, претъпкан и стресиращ град, за който мога да се сетя, и оцелея в него, тогава ще мога да се върна в Шотландия и да започна отначало. Един от мъжете, които бяха с мен в болницата, ми каза, че мога да използвам квартирата му. Тогава това ми се стори добра идея. Но после дойдох тук, разболях се, и то престана да е толкова добра идея. — И добави припряно: — Но вече съм добре.
— Искаш ли да се върнеш в Шотландия?
— Не съм решил.
— Би могъл да отидеш в Корнуол.
— Не, не бих.
— Заради Лъвдей?
Гас не отговори. Барманката се върна с бирите им и Рупърт плати за тях, и остави щедър бакшиш на подноса й.
— О, благодаря, сър. Още не сте си изяли сандвичите. Ще изсъхнат.
— Ще ги изядем веднага. Много ви благодаря.
Огънят загасваше. Тя забеляза това и добави кокс към въглените. За момент всичко стана черно и задимено, но след малко пламъците заблещукаха отново.
— Лъвдей беше най-лошото — каза Гас.
— Моля?
— Когато Джудит ми каза, че Лъвдей се е омъжила. Точно мисълта за Лъвдей и Нанчероу ме запази жив на онази проклета жп линия. Веднъж получих толкова лоша дизентерия, че едва не умрях, и това щеше да бъде най-лесното нещо на света — просто да се изплъзнеш — но не го направих. Някак си удържах. Не си позволих да умра, защото знаех, че трябва да се върна при нея, защото ще ме чака. Мислех, че ще чака. Но тя е мислела, че съм мъртъв, и не е чакала.
— Знам. Много съжалявам.
— Пазех образа й като лична снимка. Другото нещо беше водата. Мисълта за водата. Торфено кафявите шотландски поточета, преливащи надолу като бира над едрите речни камъни. Вода да я гледаш, когато тече край теб, или връхлита на някой пуст бряг. Вода, за да я слушаш, да я пиеш, да плуваш в нея. Студена течаща вода. Измиваща, лекуваща, пречистваща. Заливчето в Нанчероу, морето с висок прилив, дълбоко, чисто и синьо като бристолско стъкло. Заливчето. И Нанчероу. И Лъвдей.
След известно мълчание Рупърт каза:
— Мисля, че трябва да се върнеш в Корнуол.
— Джудит ме покани. Тя ми писа. Три писма. А не отговорих нито на едно от тях. Опитах един-два пъти, но нищо не излезе. Не можах да измисля какво да кажа. Но се чувствам зле. Обещах й да поддържам връзка, а не го направих. Но вече сигурно е зарязала всякаква мисъл за мен. — Сянка на усмивка премина по мрачното му лице. — Изхвърлила ме е надалече като стара ръкавица или изсмукан портокал. И не я обвинявам.
— Не мисля, че трябва да останеш в Лондон, Гас.
Гас взе сандвича си и отхапа експериментално късче от него.
— Всъщност не е лош.
Но Рупърт не знаеше дали говори за сандвича или за Лондон.
— Виж какво — наведе се той напред. — Ако не искаш да се върнеш в Корнуол и напълно разбирам чувствата ти, ела тогава в Глостършир с мен. Сега. Днес. Ще вземем такси до Падингтън и влака за Челтнам. Колата ми е там. Ще отидем вкъщи. Ще останеш при нас. Не е Корнуол, но е хубав край. Атина ще те посрещне с отворени обятия, знам. Можеш да останеш колкото поискаш. Само, моля те, заради мен не се връщай вече в оная зловеща квартира.
— Това значи край на разговора. Не мога вечно да бягам.
— Моля те, ела.
— Наистина си много добър. Но не мога. Опитай да разбереш. Аз трябва да се разбера преди всички със себе си. След като го постигна, мога отново да започна внимателно да се измъквам.
— Не мога да те оставя.
— Можеш. Добре съм. Най-лошото мина.
— Нали няма да направиш някоя глупост?
— Като да се пречукам? Не. Няма да направя това. Но не мисли, че не съм признателен. — Рупърт посегна към джоба на гърдите си и извади портмонето си. За момент Гас погледна леко развеселен. — И имам достатъчно пари. Нямам нужда от заеми.
— Обиждаш ме. Давам ти визитката си. Адрес и телефон. — Той я подаде и Гас я взе. — Обещай да ми звъннеш, ако нещата тръгнат зле или имаш нужда от нещо.
— Много мило от твоя страна.
— И поканата да гостуваш си остава.
— Аз съм добре, Рупърт.
След това едва ли имаше какво друго да се каже. Те довършиха сандвичите и бирата си и Рупърт облече палтото и сложи бомбето си. Той взе бастуна си и чантата от „Хародс“ и двамата излязоха навън в хапливия, сив следобед. Повървяха малко, докато такси затрополи по улицата. Гас му махна и когато то спря до тротоара, се обърнаха един към друг.