— Когато го видиш, може да си помислиш, че правя от мухата слон, но не мисля, че е така. Смятам, че повече от всичко друго Гас има нужда от стари приятели. Нанчероу е извън сметката, затова оставаш само ти.
— Тогава дай ми адреса му. — Тя намери молив и докато той говореше, го надраска на корицата на телефонния указател.
— … Това е по средата на „Фулъм Роуд“, покрай болница Бромптън, от дясната страна на пътя.
— Не се безпокой, ще го намеря.
— Джудит, ти си светица. Камък ми падна от сърцето.
— Може и да не успея да свърша и капка работа.
— Но можеш да опиташ.
— Да. Ще опитам. И благодаря, че ми се обади. Толкова се тревожех за него. Беше ужасно да се сбогувам с него в Коломбо. Изглеждаше толкова уязвим, толкова самотен.
— Мисля, че е точно такъв. Осведомявай ни как вървят нещата.
— Обещавам.
Те поговориха още малко, после се сбогуваха, и Джудит остави слушалката. Осъзна, че трепери, замръзнала до костите, но не само от температурата в коридора, а и от увереността, че всичките й страхове за Гас се потвърждават. След малко стана и се върна в гостната, за да сложи още едно дърво в огъня и да се свие до успокояващия му пламък.
Новините току-що свършиха. Филис протегна ръка и изключи радиото.
— Разговорът беше доста дългичък — каза тя.
— Да. Беше Рупърт Райкрофт. Съпругът на Атина. За Гас Калъндър.
Филис знаеше всичко за Гас, защото през дългите седмици, откакто се беше върнала у дома, Джудит и беше разказала за срещата им в Коломбо и как на нея се е паднало да е тази, която му е казала, че Лъвдей е омъжена за Уолтър Мъдж.
— Какво за него? — попита Филис.
Джудит й разказа. Тя остави плетката си и я изслуша, и изражението й стана доста скръбно.
— О, горкият. Никак не е справедливо, нали? Нищо ли не е могъл Рупърт да направи за него?
— Поканил го е в Глостършир, но Гас не е приел.
Филис изглеждаше малко изплашена.
— И какво иска от теб?
— Да отида в Лондон и да се опитам да го убедя да дойде тук, предполагам.
— Не е буйстващ, нали?
— О, Филис, разбира се, че не е, горкият човек.
— Човек никога не знае при тези душевно болни… Чета ужасни неща по вестниците.
— Случаят не е такъв. — Тя си мислеше за Гас. — Той никога не може да бъде такъв.
— Значи отиваш?
— Да, мисля, че трябва.
— Кога?
— Утре. С колата. Ще се върна в четвъртък.
Последва дълга пауза. Тогава Филис каза:
— Не можеш да заминеш утре. Утре е сряда. Вечерята в Нанчероу. Джеръми Уелс. Не можеш да я пропуснеш.
— Бях забравила.
— Забравила? — Филис започваше да се възмущава. — Как си могла да забравиш? Защо трябва да тичаш за приятеля на друга, когато трябва да помислиш за собствения си живот? Отложи го с един ден, това заминаване за Лондон. Тръгни в четвъртък. Никой няма да умре, ако го отложиш с един ден.
— Филис, не мога.
— Е, мисля, че това е много невъзпитано. Какво ще си помисли госпожа Кеъри-Луис? Какво ще си помисли Джеръми, който се надява да те види след всичките тези години и открива, че си хукнала за Лондон при някакъв друг мъж?
— Гас не е просто някакъв друг мъж.
— Според мен е такъв. Дори и да е бил приятел на Едуард, това не е причина да те кара да объркваш всичко в живота си.
— Филис, ако не отида, няма да мога да се погледна в очите до края на живота си. Не разбираш ли, какво е преживял? Три години и половина истински ад при строежа на онази проклета железопътна линия през парника на джунглата. Болен и изнемощял, почти умиращ от дизентерия. Бит и измъчват от може би най-жестоките и садистични пазачи. Свидетел на това, как приятелите му умират или ги убиват. Или още по-лошо. Учудва ли те след това, че се е сринал? Как мога да мисля за себе си или за Джеръми след всичко това?
Това избухване накара Филис да замълчи. Тя седеше, вперила очи в огъня, все още заинатена, но поне престана да спори. А после каза:
— Това е като немците и евреите. Не знам как човешки същества могат да се отнасят толкова нечовешки едни към други. Джес ми разказа много неща. Какво ли не ми разказа! Понякога, когато оставахме само двете, готвехме или отивах да й кажа „лека нощ“, когато си лягаше. Може би не е било толкова лошо за нея и онова австралийско момиче. Поне не е трябвало да строят железница. В онзи последен лагер, в който са били, Азулу, условията са били толкова лоши, храната толкова малко, че десет от жените, водени от доктор, отишли в командването да се оплачат. И всички били пребити, обръснали им главите и ги затворили в бамбукова клетка за пет дни. Това ме преследва, Джудит. Ако са могли да постъпват така с жени и деца…