— Знам — каза Джудит. Джес никога не беше й разказвала, но е говорила с Филис и Джудит беше благодарна, защото означаваше, че целият ужас няма да бъде запечатан вътре в нея. — Знам — повтори тя.
Филис въздъхна.
— Добре, значи така. Кога тръгваш?
— Рано сутринта. Ще взема колата на госпожа Съмървил.
— Мислиш ли, че той ще дойде с теб?
— Не знам.
— Ако дойде, къде ще спи?
— Ще трябва да бъде в стаята на госпожа Съмървил.
— Ще я изчистя. Ще сменя чаршафите. Ти по-добре се обади на госпожа Кеъри-Луис.
— Ще се обадя. След малко.
— Изглеждаш съсипана след всичко това. Не искаш ли чаша топло какао?
— Обожавам го.
— Отивам да направя тогава. — Филис намота плетката си на руло и я забоде с иглата за кълбото. — Ще ни ободри малко, преди да си легнем.
Отново в коридора, Джудит се обади в Нанчероу.
— Ало!
— Даяна, Джудит е.
— Мила!
— Извинявай, че ти звъня толкова късно.
— Какво има?
Отново обяснения. От време на време Даяна издаваше малки викове от ужас, но като се изключи това беше много добра и нито задаваше въпроси, нито прекъсваше.
— Затова утре заминавам за Лондон. Ако нямаш нищо против, ще остана в Мюз, и да се надяваме, че ще доведа Гас вкъщи в четвъртък.
— А моята вечеря! Моето парти по случай връщането у дома?
— Знам. Съжалявам. Не мога да дойда.
— Скъпа, това е непоносимо! Планирали сме такова празнично меню.
— Наистина съжалявам.
— Каква досада! Защо всички тези неща се случват не когато трябва?
Този въпрос нямаше отговор, затова Джудит попита:
— Ами Лъвдей?
Последва дълго мълчание и Даяна въздъхна силно.
— Да. Разбирам.
— Лъвдей не иска Гас да идва в Корнуол. Не иска да го вижда. Каза ми го.
— Боже мой, всичко е толкова трудно.
— Мисля, че не трябва да й казваш за Гас. Ако той дойде в Дауър Хауз, не мисля, че тя трябва да знае. Няма причина да й се казва.
— Но тя непременно ще научи рано или късно.
— Да, но не незабавно. От думите на Рупърт става ясно, че Гас не е в състояние да се справи с емоционални сблъсъци.
— Мразя тайните.
— Аз също. Но само за ден-два, докато се ориентираме как стоят нещата. Продължете си с твоята тържествена вечеря и кажи на Лъвдей, че е трябвало да замина. И кажи на полковника и Джеръми Уелс, че също нищо не трябва да казват. Ако Гас дойде с мен и остане за малко, разбира се, че Лъвдей ще трябва да научи. Но за момента мисля, че всички трябва да мълчим.
Даяна мълча дълго. Джудит сдържаше дъха си. Но когато тя заговори отново, каза само:
— Да. Разбира се. Права си, разбира се.
— Съжалявам, че развалям твоето парти.
— Мисля, че и милият Джеръми също ще съжалява.
Той получи старата си, добре позната стая, сам отиде на горния етаж, като тътреше очукания си зелен, покрит с флотски плат куфар. Толкова отдавна не беше идвал в Нанчероу, че не започна веднага да разопакова нещата си, а остави куфара на подставката за багаж до краката на леглото и отиде да отвори прозореца. Огледа с известно задоволство добре познатата гледка. Беше почти пладне. От време на време колебливото слънце проблясваше иззад облаците. Простряно пране се вееше на въжето, а гълъбите се перчеха по калдъръма или се трупаха на групички по платформата на гълъбарника и си гукаха нещо помежду им, вероятно се оплакваха от студа. Беше време за приятно отпускане. От време на време трябваше да си напомня, че войната е свършила и че наистина се е върнал в Корнуол завинаги. И този път беше така, и той знаеше, че при малко късмет никога вече няма да го отделят за дълго от това вълшебно място, което винаги беше чувствал като свой втори дом. И беше безкрайно благодарен, че беше останал жив, не го убиха, и така стана възможно да се върне.
Сега той затвори прозореца и се обърна да се оправя с куфара, но тогава чу бързи стъпки в коридора и гласа на домакинята.
— Джеръми! — Тя бурно отвори вратата и влезе, обута благоразумно в панталон от сиво трико и огромен бледосин пуловер от мохер, и все пак успяваше да изглежда крехка и непоклатимо женствена. — Скъпи! Извинявай, че не бях долу да те посрещна, но говорех по телефона, както обикновено. Как си? — Тя го целуна с много обич и после седна на леглото му, като явно се готвеше за дълъг разговор. — Как беше шофирането? — Сякаш идваше от хиляди мили, а не само от Тръроу. — Божичко, колко е хубаво да те видим отново. Изглеждаш прекрасно. Със средиземноморски тен. Мили, посивели коси ли виждам на слепоочията ти?